Чтение онлайн

— Сержантът — Дейвид Дулич, е извън строя. Пътен инцидент. Състоянието му изглеждаше критично — докладва Нокс.

— Ти невредим ли си?

— Не бях в таксито. Мога обаче да го измъкна в рамките на… да кажем на два часа. Потърсете сигурно място с медицински или евакуационен екип — предложи Нокс.

— Оценявам твоята лоялност… Документите му са добри, би трябвало да няма проблеми с удостоверяване на самоличността му. Все още няма нужда да поставяме цялата операция в риск.

— Но парите за откупа… — обади се Нокс.

— Повярвай ми, наясно съм със ситуацията — отговори Праймър.

— Искате ли да замина за Гуанжу?

От другата страна на телефона настъпи продължително мълчание, докато Праймър обмисляше отделните възможности. Вероятно Нокс го беше изненадал с това колко много знае за хода на операцията.

— Ще ми трябват няколко минути — каза той накрая. — Имаш ли името на болницата?

— Вече съм почти пред нея…

— Бъди нащрек за пристигането на следователи или на други лица, които биха могли да го компрометират — предупреди го Праймър.

— Дадено. Няма да позволя да го отведат — обеща Нокс.

— Спокойно, справяли сме се и с далеч по-лоши ситуации от тази — успокои го началникът на „Ръдърфорд“.

— Тая катастрофа… тя беше предназначена за мен.

— Със сигурност ли го знаеш, или предполагаш? — попита Праймър.

— Забелязах преследвач в района. И двамата шофьори избягаха…

— Добре е да го знам. На твое място щях временно да се скатая някъде — предложи Праймър.

— Искам да го измъкна оттам — настоя Нокс. Сетне добави: — Трябват ми парите за откупа.

— Както казах, успокой се. Ние ще се заемем с това, остави го на нас. Ти гледай твоите задачи. Какво става със счетоводните сметки? — попита Праймър.

— Работата напредва.

— А наистина ли? — попита началникът.

Нокс се досети, че това всъщност бе въпросът от най-голям интерес за Праймър.

— А Гуанжу? — попита той, замисляйки се дали Брайън Праймър би разрешил сумата от четвърт милион долара в брой да бъде получена от почти непознат човек.

— Дулич трябваше да участва в това. Ще измислим нещо, не се притеснявай.

— Да се притеснявам ли? Имаме само два дни! Дори по-малко. Мога да го кача на някой самолет или на лодка и да го измъкна — предложи Нокс.

— Ти ще се оправяш със счетоводните въпроси и с размяната — отвърна Праймър.

— Няма да има размяна без пари!

— Тогава ще ги измъкнем. Ще се погрижим и за Дулич — отговори Праймър.

„Сигурен съм, че ще се погрижите“ — помисли си Нокс, докато се чудеше доколко човек като Дулич би могъл да е незаменим за Брайън Праймър.

— Дръж телефона си подръка! — заръча Праймър и линията прекъсна.

Нокс стигна до ъгъла на улицата и поглеждайки наляво, видя кубичните бели сгради, които представляваха корпусите на болница „Хуашан“. През първите няколко часа от приемането в реанимация щеше да е трудно да се добере до Дулич, но след това…

Бдя нащрек известно време, очаквайки появата на полиция, която така и не дойде. Измина час. Праймър беше прав: „инцидентът“ с Дулич явно бе сметнат просто за поредната случайност.

Въпросът беше за колко време нещата щяха да останат така.

18:20 часа

квартал Чаннин

Шанхай

— Нещата станаха напечени, Грейс — каза Нокс веднага щом се върна в тайната квартира. — Приоритет номер едно е да измъкнем Сержанта оттук.

— Компанията ще се погрижи за господин Дулич…

— Компанията ще се престори, че той не съществува — прекъсна я Нокс.

— Не и господин Праймър.

— Вярвай ми, така е. В действителност Сержанта вероятно въобще не съществува. Сигурно и той е нает по договор също като теб и мен и не фигурира никъде във ведомостите им за заплати, въпреки че работи за тях. Това е специална вътрешна уговорка, направена именно за случаи като този.

— Също като Еди — замислено изрече Грейс.

— Да, точно така — съгласи се Нокс. — Всичко зависи от това колко добра е документацията. За другото си има начини.

— Не може на сериозно да смяташ, че ще успееш да го измъкнеш от болницата — недоверчиво го изгледа тя.

— А мога ли?

— Няма как да се грижим за него! Доколкото ми описа в какво състояние е…

— Недей да се спичаш толкова! — скара й се Нокс.

— Моля? — не го разбра тя.

Не й преведе фразата.

— По някое време ще разберат, че е американец. Зъбите му, пломбите — това ще го издаде. Ще му направят рентгенови снимки. Ще видят татуировките му. Има си начини… — заключи той.

— Сега трябва да се съсредоточим само върху Еди и господин Данър — настоя Грейс.

— Сержантът беше източникът за получаване на парите за откупа — каза Нокс и й предаде разговора им от рибния пазар, включително и това, че парите трябваше да се вземат от пристанище Гуанжу. Това вече нямаше как да се случи.

— Без Сержанта нямаме плащане на откупа…

— А има ли възможност сами да ги измъкнем оттам? — почуди се тя след кратък размисъл.

— Само ако можеше… — Нокс я погледна. Грейс изглеждаше изтощена, трябваше да поспи и определено и двамата да хапнат нещо.

— Добре. Нека все пак да напредваме стъпка по стъпка. Може би файловете на Лу са в дигиталната фоторамка. Навярно тези числа ще ни разкрият нещо, което не знаем — каза той, въпреки че вече не го вярваше. Изведнъж обаче прозря, че те можеха да са средството, което да ги доведе до края. — От самото начало гледаме на това по грешен начин — заяви той.

— Как така? — не разбра Грейс.

— Ами изглежда, всички искат да се доберат до счетоводните записи на Лу, нали?

— Да, може да се каже…

— Значи този, който ги притежава, ще има власт над останалите, нали така? А властта значи предимство.

— Числата винаги разкриват повече, отколкото очакваме — отвърна тя като истински съдебен експерт-счетоводител.

— Но пропускаш най-важното — възрази Нокс.

— И кое е то? — ядосано попита тя.

— Ще трябва да съберем отнякъде пари, за да платим откупа.