Чтение онлайн

— Не! — изкрещя Мелсчой, опитвайки се да го изблъска.

— Телефонният номер! — яростно извика Шен Деши.

— Твой е, ако ме освободиш.

— Ще те затрия, ако не ми съдействаш! — извика Шен Деши и започна да го рита в гърдите и корема.

Зад гърба му колата скърцаше и се мяташе, вързана за обезопасителните вериги. Целият ферибот се люшкаше от огромните вълни.

— Дай ми проклетия номер! — изкрещя Шен Деши.

Мелсчой отвори уста, за да му отговори, но корабът се люшна силно и следващият ритник на Деши попадна право в гърлото му. Смаза трахеята и ларинкса му. Мелсчой започна да се задушава и да се бори за глътка въздух.

Фериботът отново се издигна и се наклони на една страна. Шен Деши инстинктивно се пресегна да го спре, но столът на Мелсчой се плъзна настрана по мократа палуба, падна през отвореното ограждение и се изгуби сред разпенените тъмни води на Хуанпу.

12:00 часа

Крайбрежният булевард

До полунощ бурята вече бе преминала. Полицията бе успяла да озапти побеснелите тълпи, бе арестувала доста хора и безредиците бяха потушени. Нокс наблюдаваше случващото се от прозореца на хотела, докато Грейс спеше тихо на леглото. Щом дъждът спря, водата бързо се оттече от улиците, градът се възстанови от наводненията и както само в Шанхай можеше да се случи, огромният мегаполис отново се върна към живот, сякаш нищо не беше станало…

Разчистиха боклуците и трафикът се върна към нормалното си състояние. По улиците от всички посоки се появяваха хора, такситата се движеха отново. Градът приличаше на огромен мравуняк, който някой бе разровил с пръчка, но само минути по-късно мравките пъргаво започваха да го строят отново.

Нокс така и не събуди Грейс, за да го смени в наблюдението, остави я да спи. Когато най-накрая утрото дойде и закусиха, а Нокс изпи няколко чаши черен чай, двамата седнаха да си поговорят.

— Е, ето докъде я докарахме.

— Да — съгласи се тя. — Да разбирам ли, че имаш някакъв план?

— Островът — отговори той.

Грейс кимна.

— Приятелят ти — продължи Нокс.

— Знам, че аз го предложих, но не ми се иска да го правим — отвърна тя и го погледна крадешком. — Предпочитам да започнем с наетия от Маргарт шофьор или с хотела, където двамата с Чи са били отседнали.

— Все още го обичаш… — отбеляза Нокс.

— Вие, западняците, възприемате любовта като нещо, което има начало и край. За китайците обаче не е така — отвърна тя.

— Най-краткото разстояние между две точки минава по права линия — отвърна Нокс. — Каквото и да ни каже шофьорът, все ще ни бъде от полза. Можеш да му се обадиш и да си уговорите среща. Но братът ще знае повече от всеки друг, наясно съм какви са братята. В този случай от значение е времето. Сержантът ще попадне в затвора, ако вече не е задържан.

— Не мисля, че Праймър ще позволи това да се случи — отвърна Грейс.

— Дори и неговите връзки не стигат толкова нависоко.

Грейс поклати невярващо глава.

— Дори и един ден, прекаран в китайски затвор, е твърде много — каза Нокс.

— Тук вече си прав…

— Тогава да се свържем с брата. Но преди това се обади на шофьора и гледай да го уредиш така, че той да ни кара.

Тя го изгледа учудено.

— Моля те — настоя той.

— Май за пръв път те чувам да изричаш тези думи — подразни го Грейс.

— За всяко нещо си има първи път — изрецитира друга поговорка Нокс.

Той открадна една от тойотите в покрития паркинг в подземията на хотел „Индиго“, като свърза кабелите й накъсо. Беше си сложил тъмни очила, лента за коса, която прикриваше ушите му, и грим, който Грейс му помогна да нанесе, така че скулите му изглеждаха по-широки, а брадичката му се стесняваше. С тази дегизировка се надяваше да заблуди всевиждащите очи на охранителните камери, които разполагаха с най-добрата система за разпознаване на лица в света.

Шофираше Грейс, а Нокс бе залегнал на задната седалка, така че през предното стъкло на автомобила да се вижда само лицето на китайката.

Половината град беше опустял заради празниците и движението не беше толкова натоварено. Прекосиха моста Лупу и навлязоха в квартал Пудон. Половин час по-късно тойотата пое из системата от тунели и мостове, водеща към остров Чунмин.

Вятърът беше утихнал, но дъждът все още продължаваше да ръми. Небето бе покрито с тъмносиви облаци. Улиците на Чунмин бяха все още мокри, на места и наводнени от бурята, а хората се щураха насам-натам и изглеждаха леко замаяни.

Тридесет минути по-късно стигнаха до Чунмин Сити. Грейс вкара тойотата в двора на една пететажна жилищна сграда и паркира там.

Посегна към дръжката на вратата.

— Внимавай! — предупреди я Нокс.

Тя се спря за миг и погледна назад към него. В очите й се четеше само тъга, граничеща с мъка.

— Не излизай от колата, Джон. В този град лицето ти се набива на очи. Тук не е Шанхай — предупреди го тя.

— Значи и лицето на Маргарт се е набивало на очи — отвърна Нокс, знаейки, че тя преувеличава. Все пак тукашните хотели и колите под наем не съществуваха само за удоволствие на местните, а островът скоро щеше да бъде признат като един от кварталите на Шанхай. — Ако реша, мога да бъда още по-незабележим…

— Тук също има охранителни камери — напомни му тя.

Грейс слезе от колата. Нокс се изправи на задната седалка и огледа крадешком сивите сгради наоколо, които до една изглеждаха като извадени от ерата на Мао. Небето над тях също сивееше. Навсякъде се виждаха боклуци.

Искаше му се да излезе навън.

Жилищната сграда беше съвсем обикновена, а местоположението й не се отличаваше с нищо особено. Чунмин бе просто малък остров, който, независимо от средствата, които правителството наливаше в местната икономика, все пак си оставаше едно земеделско селище с оризища и свинеферми.

Грейс знаеше това, макар че някога го бе считала за нещо важно. Ала какво ли не би дала сега, само и само да има ключ от вратата, пред която стоеше в момента…

Сърцето й биеше до пръсване. Вдигна ръка, за да почука, но след миг размисли и я свали. Това не беше обикновена врата. Зад нея щеше да се отвори миналото й. Грейс обаче не искаше да гледа в бъдещето. Беше мечтала и сънувала този момент цели шест години, а сега изведнъж й се стори, че нещата се случваха твърде бързо.

Оцъклената като рибешко око шпионка на вратата примигна. Сигурно той я беше чул… Или бе почувствал присъствието й. Сърцето й примря. Насили се да се усмихне и почука съвсем леко, чудейки се какво ли го беше забавило, за да й отвори. Надяваше се, че щом я видеше, тъгата му щеше да бъде също толкова голяма, колкото и нейната.

Вратата се отвори бавно и той се появи на прага. Моментът бе завладяващ. И двамата можеха да разговарят на английски или на шанхайски, но предпочетоха майчиния си — мандарински.

— Джиан — каза тя.

Въобще не беше остарял, както забеляза, въпреки че винаги бе изглеждал по-възрастен, отколкото бе в действителност. В момента косата му беше по-къса и по-подходяща за човек, работещ като държавен служител. Ръцете му изглеждаха гладки и имаха добре поддържани чисти нокти. От очите му се излъчваше същата позната й отпреди самоувереност. За миг дъхът й секна. Грейс помисли, че ще припадне…