Чтение онлайн

— Да, така е. Как го разкрихте?

— Скачаше на крака и козируваше всеки път, когато видеше съветски офицер.

— Хайде сега, полковник Холис. Не ви преча да си изливате сарказма както искате, но това е лъжа, а ви предупредих какво ще стане, ако лъжете.

— По начина, по който пушеше цигарата си — отговори Холис. И обясни подробно за какво става въпрос.

— Разбирам — кимна Буров.

Лиза гледаше в недоумение ту единия, ту другия.

— Майк?… — попита тя Холис.

— Да. Вие, госпожице Роудс, не сте разбрали, така ли? Добре. — Той погледна към Холис.

— Но вие знаете, полковник, че ако човек не е осведомен като вас, че в овчето стадо се крият вълци, тази малка грешка би минала незабелязано. О, ни най-малко не подценявам интелигентността ви. Но много по-умни от вас са били заблуждавани успешно от випускници на нашата школа. Близкият приятел на госпожица Роудс, Сет Алеви, нееднократно е бил заблуждаван от нашите американци. Да се ограничим да споменем само семейство Келъм.

— Семейство Келъм? — каза Лиза. — Дик и Ан? — Тя погледна към Холис.

Холис кимна.

— Боже мой… Боже мой… — поклати глава Лиза. — Не мога да го повярвам.

— А има още три хиляди в Америка, в посолствата ви и в задокеанските ви мисии — усмихна се Буров, изпълнен с искрено задоволство. — Фантастично е, нали?

Лиза се вторачи в Буров.

Холис местеше погледа си от единия към другия. Надяваше се Буров да е разбрал и да е повярвал колко малко знае Лиза. Надяваше се и Лиза да е разбрала защо не я бе информирал за всичко, както тя искаше.

— А как разкрихте семейство Келъм? — Буров се обърна към Холис.

— Просто проверихме досиетата им. Но иначе са много добри актьори.

— От десет дни нямаме никаква връзка с тях — замислено каза Буров. — Предполагам, че Алеви ги разпитва. Всичко е много неприятно. Той опитен ли е в провеждането на разпити?

— Нямам представа — отговори Холис. След това попита: — Сега, след като Додсън избяга, а Алеви държи семейство Келъм, възнамерявате ли да преместите школата?

— Бих предпочел да не го правя — сви рамене Буров. — Но както казахте, започва да става напечено. Какво щяхте да направите, ако вие бяхте комендант на лагера?

— Ами щях да си кажа, че това си е моята страна и аз я управлявам, а не американците. Нито американците, нито Кремъл биха могли да ме притиснат така, че да избягам и да тръгна да се крия някъде другаде. Ще създам една илюзия — подигравателно довърши Холис.

— Всъщност може би вие искате да създадете някаква илюзия — каза сам на себе си Буров. — Е добре, ще видим.

Лиза стоеше до парапета на верандата и наблюдаваше как дузина мъже тичат рамо до рамо по пътя. Докато тичаха, мъжете пееха песента „С вдигната котва“ 1 .

— Изглежда, всички курсанти я харесват. — Буров също ги наблюдаваше. — Аз лично предпочитам химна на военновъздушните ви сили. — Буров погледна часовника си. — Хайде да вървим, ако сте готови.

Те последваха Буров надолу по стълбите на верандата, след което продължиха по пътя. Той зави по една покрита с трупи пътека, водеща до дъсчена постройка в неясно изразен американски стил, скрита сред боровата гора.

— Това е жилище за четирима курсанти — каза Буров.

Той почука и отвори вратата. На земята в малката дневна седяха четирима млади мъже и играеха на „Въпроси и отговори“. Буров им направи знак да продължат.

Холис отново бе впечатлен от американската им непринуденост и напълно нетипичното за руснаците поведение — така както се бяха разпрострели на пода без обувки, всички по дънки и ватени блузони. А бяха сами и явно не очакваха посещение. Забеляза, че на един блузон пишеше „Исус е Господ“, надписът на друг бе „Спасете делфините“.

Един от младежите заговори Буров с акцент, който Холис разпозна като характерен за щата Вирджиния.

— Този вариант на играта е просто отвратителен. Обикновените глупости във „Въпроси и отговори“ включват някакви общи познания. Но това издание е дяволски трудно. Съмнявам се, че повечето американци знаят тези гадости.

— Така ли? — Буров се обърна към Холис. — Играете ли на това нещо?

— Имам някаква представа.

— А вие? — попита Буров Лиза.

— Не.

Буров сви рамене и каза на Холис:

— Направете ми една услуга, полковник. Задайте някакъв въпрос на курсантите ми. Моля ви. Ще бъде поучително и за вас самия.

Холис за момент се замисли, после се обърна към четиримата младежи.

— Какъв е приблизително броят на съветските мъже, жени и деца, загинали по време на сталинистката диктатура?

Четиримата младежи се спогледаха, след това се обърнаха към Буров. Буров им кимна.

— Отговорете, ако знаете.

— Чел съм за това във вестници и списания — отговори единият от тях. — Мисля, че двадесет милиона е близо до вярната бройка.

— Вярвате ли в това? — попита Холис.

Отново настъпи мълчание.

— Аз не вярвам и те също не вярват — проговори Буров. — Но когато отидат в Америка, ще кажат, че го вярват. Нямах предвид този род въпроси — студено добави Буров. — Хайде, задайте им някакви тривиални въпроси. Вие, госпожице Роудс. Опитайте.

— Изобщо не знам такива въпроси — каза Лиза.

Буров й подаде куп карти от „Въпроси и отговори“. Тя сви рамене и ги прелисти. Започна да чете.

— Коя страна е произвела ТУ-144 — първия реактивен самолет, който излита и катастрофира?

Младежът с надпис „Спасете делфините“ на блузона отговори:

— Съветският съюз.

— Коя руска постройка е започнала да се издига под светлините на прожекторите малко след полунощ на съдбовния 13 август 1961? — намери друг въпрос Лиза.