Чтение онлайн

— Колата ще ви откара с вашия подчинен в центъра, където ще напишете пълен доклад за изпълнението на задачата си. Ако споменете дори и дума за видяното тук, ще бъдете разстреляни. Свободни сте.

Марченко и Вадим козируваха, обърнаха се кръгом и се качиха обратно в зила.

— Влизайте вътре! — заповяда Буров на Лиза и Холис.

Постовият отвори вратата и Холис и Лиза влязоха в сградата, последвани от Буров и Виктор.

Намериха се в някакво фоайе или чакалня, където имаше дежурен офицер, седнал зад бюрото, разположено точно срещу входната врата. Когато видя Буров, офицерът се изправи.

— Оставете чантите си и култовата вещ при този човек — каза Буров на Холис и Лиза.

Холис остави чантата на земята и забеляза отворената врата, през която се виждаха телефонна централа и радиопредавател.

— Сега свалете палтата и обувките си! — заповяда им Буров.

Холис и Лиза се съблякоха. Дежурният офицер остави палтата и обувките им на бюрото, като ги огледа внимателно.

Виктор хвана връзката на Холис, свали я от врата му и я пъхна в джоба си. Той разкопча колана на Холис, измъкна го и го захвърли върху бюрото, след това свали часовника му и го сложи на ръката си.

— Оттук! — рязко заповяда Буров. Той ги поведе по дълъг коридор към задната част на сградата. Зад тях вървеше войник от охраната с автомат АК-47. Войникът отвори една стоманена врата и блъсна Лиза вътре.

— Свали си дрехите — каза й Буров — и чакай да дойде надзирателката, за да те претърси. Ако си в състояние по някакъв начин да сложиш край на живота си, направи го преди нейното идване. Разполагаш с няколко минути.

— Още не съм свършил с тебе, кучко! — изръмжа Виктор на руски, затръшна вратата и я заключи.

Буров отвори следващата врата, бутна Холис в малка килия без прозорци и влезе след него.

— За твое сведение аз съм командирът на този лагер — каза той. — Тук съм от десет години и нямах нито един случай на избягал затворник. След това Додсън избяга, а двама от хората ми бяха убити. — Той погледна към Холис. — Зная, че си ги убил ти. Е, приятелят ти, евреинът Алеви, знае твърде много за това място. Не е ли така?

Холис не отговори и Буров го удари силно в корема.

— Ще ти кажа още нещо, умнико: от момента, в който ви съзрях, теб и сополивата ти приятелка, исках да ви имам тук и двамата. От центъра казаха, че е невъзможно, но аз им показах как могат да бъдат отвлечени двама американски дипломати. Те признаха, че е почти гениално. Сега съобщават на посолството ви за смъртта ви във вертолетна катастрофа. Обгорелите ви останки — всъщност това са двама затворници, мъж и жена — ще бъдат събрани от мястото на катастрофата. Никой не знае, че сте тук, Холис. Никой няма да ви потърси. Сега сте изцяло в ръцете ми, вие сте мъртви.

Холис се опита да избистри главата си. Той съобрази, че Буров е бил в затруднено положение и сега се опитваше да си възвърне благоразположението на Лубянка. Дотук поне се справяше добре.

— Свали си дрехите и ги дай на Виктор! — рязко заповяда Буров.

Холис си свали костюма, ризата и бельото, като подаде всяка една от вещите на Виктор, докато войникът постоянно го държеше на мушката на своя АК-47.

— Ако намеря някоя от глупавите ти шпионски играчки — каза Буров, — ще те убия със собствените си ръце. Скоро ще дойде човек, който ще провери дали не си скрил нещо в задника си. Добре дошъл в Школата за магии, Холис.

Буров, Виктор и войникът излязоха. Вратата се затвори и Холис чу как наместиха резето. Той се изправи сред стаята и се огледа. Между четирите бетонни стени имаше около десет квадратни фута. Нямаше прозорци и единствената светлина идваше от слабата крушка в една вдлъбнатина на тавана, покрита със стоманена решетка. Някъде там горе имаше устройство от оптични влакна, което го наблюдаваше, въпреки че той самият не го виждаше.

В килията нямаше мебели, а доколкото можеше да забележи, нямаше и никакво отоплително съоръжение. В далечния ляв ъгъл на килията имаше кранче за вода, което се подаваше от стената на около четири фута височина от пода. Под кранчето имаше дупка за оттичане на водата. Холис отвори кранчето и изплакна устата си от кръвта, след което наплиска лицето си със студена вода. Усети, че челюстта му се е подула, а един от зъбите му се клати. Тестисите му също започнаха да се подуват, а коремът му постепенно придобиваше морав цвят. Изми си ръцете и пи малко вода, но започна да му се повдига и той я изплю обратно в дупката на отточния канал.

Вратата се отвори и в килията влязоха двама униформени мъже. Единият от тях държеше в ръката си пистолет, а другият претърси тялото му, след това и двамата излязоха.

Холис стоеше в средата на студената бетонна стая. Някога, много отдавна, бе прекарал десет твърде неприятни дни в затвора, в тренировъчния лагер на школата за разузнавачи, която се намираше в сграда, подобна на тази, разположена в северозападната част на щата Вашингтон, която те наричаха „западната Лубянка“. Първите няколко дни там, а вероятно и тук, бяха обичайните „шокови дни“ — смесица от нечовешки, унизяващи отношения, психически тормоз и физически мъчения. Това те размеква, започваш да губиш самоуважението си. После те оставят да поседиш сам и да обмислиш нещата, но не след дълго жадуваната в началото самота се превръща в умопобъркваща изолация. И тогава, когато човек вече жадува да чуе и да види някое друго човешко същество, те ти насрочват „интервюта“, по време на които се държат относително добре, докато започнеш да ги харесваш — просто защото те оставят да живееш. Започваш да говориш, радваш се, че не си сам, и когато кажеш всичко, те изпращат в обикновен затворнически лагер или те застрелват.

Холис си помисли, че това че знае какво го очаква, му дава някакво предимство, но тази мисъл не му подейства успокоително. Радваше се, че Лиза нищо не знае.

Той отиде до стената, която разделяше килиите им, и я удари с дланта си, но тя беше дебела и той не чу ответен сигнал. Холис седна в ъгъла на килията, опрял гръб в по-топлата вътрешна стена, притисна крака до гърдите си и обви коленете си с ръце. Сънят му беше неспокоен.

На втория ден, според неговите изчисления, вратата се отвори и някой хвърли на пода вързоп дрехи. Холис откри във вързопа син анцуг и вълнени чорапи, но обувки нямаше. Той се изми и се облече. Чувстваше се много слаб. Светлината над главата му угасна и килията потъна в тъмнина. Беше забелязал, че лампата светва и угасва на произволни интервали, които сякаш не следваха никаква схема. Единствената цел бе да объркат биоритмите му. Холис походи малко в тъмното, после се сви и заспа в новите си дрехи.

Предполагаше, че бе настъпил третият ден, когато вратата се отвори отново и през нея влетя спален чувал, последван от варен картоф, от който в студения въздух се издигаше пара. Холис погледна към картофа, но не посегна към него, докато пазачът стоеше на вратата.

— Как се чувстваш? — попита го той на руски.

— Чудесно.

Пазачът изсумтя и произнесе обичайното изречение, с което поздравяват новодошлите затворници в лагерите на ГУЛАГ: „Жить будешь, но есть не закажешь.“ Ще живееш, но няма да имаш голямо желание да се чукаш. После се изсмя и затвори вратата.

Точно когато Холис тръгна към картофа, светлината угасна и трябваше да лази на четири крака, за да го намери. Той се вмъкна в спалния чувал, за да запази телесната си топлина, и изяде топлия картоф.

Няколко часа по-късно вратата отново се отвори и пазачът извика на руски:

— Ставай! Ела тук!

Холис се изправи на крака и последва войника по дългия коридор и тясната бетонна стълба. Въведоха го в малка стая и той веднага разбра, че е подредена като за съдилище. В далечния край на стаята имаше дълга маса, зад която седяха петима офицери от КГБ и го наблюдаваха. Буров седеше в средата и изглежда, бе най-висшият по чин. Другите четирима го гледаха със застинали лица.