Чтение онлайн

Холис влезе в малка стая без прозорци, която изглеждаше почти като килията му, с единствената разлика, че тук имаше маса и стол. На масата имаше лист хартия и писалка.

— Седнете.

Холис седна и лейтенантът застана зад него. Холис забеляза, че масата е от жълт бор, а дъските й бяха опръскани с нещо, което можеше да бъде само кръв. На стената срещу него бяха подпрени бали от слама, които предотвратяваха рикоширането на куршумите.

— Адресирайте молбата си до председателя на Комитета за държавна сигурност. Холис взе писалката и попита:

— На руски или на английски?

— Няма значение.

Холис започна да пише, а лейтенантът остана зад гърба му. За разлика от самопризнанията молбата явно трябваше да бъде кратка, защото разполагаше само с един лист. В този момент чу прещракването на металното копче на кобура, хлъзгането на пистолета по кожата и махането на предпазителя.

Продължи да пише. Установи, че устата му е пресъхнала, а дланите му са се изпотили. Овладя ръката си и дописа последния ред от молбата за преразглеждане на смъртната му присъда. Подписа се, остави писалката и зачака, чудейки се дали ще чуе изстрела и ще усети ли изобщо нещо.

Чу как предпазителят се спусна, пистолетът отново се плъзна в кобура и капакът му се затваря. Лейтенантът тихо се изсмя.

— Оставете я там. Станете — каза той.

Холис стана и лейтенантът го отведе обратно в килията му.

— Отговорът на молбата ви ще стане известен до 24 часа — каза руснакът. — Не е човешко да ви караме да чакате повече, за да узнаете съдбата си. — Той затвори и заключи вратата.

Лампата светеше и Холис знаеше, че Буров се забавлява да го наблюдава. Имаше желание да уринира, но не го направи. Седна върху спалния чувал и затвори очи. Даде си сметка, че би трябвало да играе по свирката на Буров, да трепери над отточния канал и да пие вода, за да разкваси пресъхналата си уста. Знаеше, че ако не достави на Буров някакво удоволствие, накърненото му честолюбие можеше да го накара да погледне на Холис като на развалена играчка и да се отърве от него.

Изправи се бавно, отиде до отточния канал и уринира. Пи от кранчето, повърна и пи отново. Въздъхна дълбоко, отиде до спалния си чувал и се зави презглава. Светлината угасна.

В тъмнината пред очите му изплува образът на Лиза, вървяща до него по Арбат в онази слънчева събота. Представяше си различни изражения на лицето й, всяко от които замръзваше за момент, сякаш мислено я фотографираше. Почувства, че се потапя в някакъв неспокоен и накъсан сън — единствения сън, който имаше от известно време. Разликата между будното му състояние и тези периоди на мъгляво полусъзнание се размиваше все повече и повече и той вече не беше в състояние да различава сънищата си от халюцинациите, когато беше буден. Жадуваше за дълбок сън, който да му позволи да се възстанови, но това, изглежда, за него беше вече невъзможно.

Най-сетне наистина заспа. Сънува сън, който не би искал да види никога повече: неговия Ф-4, лостовете за управление не реагират в ръцете му, пилотската кабина пълна с дим и червена кръв, морето се носи с бясна скорост към него, след това небето, морето, небето, докато самолетът се върти около оста си; и ръката му, която натиска бутона за катапултиране.

Холис скочи на крака с плувнало в пот чело, а сърцето му сякаш се опитваше да изскочи от гърдите.

— Симс! Симс! — изкрещя той, след това се строполи на пода, скри лицето си и остана там неподвижен.

Вратата се отвори и пазачът безизразно каза:

— Елате с мен.

Холис се изправи и последва войника в коридора. Зад гърба му застана още един от охраната и те тръгнаха.

— Михаил Колотилов беше мой приятел, шибан убиецо! — каза войникът зад гърба му.

Холис не отговори. Войникът пред него зави по тясната стълба край стената и те се качиха на втория етаж. Руснакът почука на една врата и я отвори. Мъжът зад гърба му блъсна Холис към стаята и той влезе вътре.

Полковник Буров седеше зад бюрото си в спартански подредения бетонен кабинет. Имаше само един прозорец в стената и Холис видя, че е вечер. Бетонните стени бяха с цвета и вида на втвърден жълт крем, а бетонният под бе застлан с керемиденочервен килим с азиатски мотив по средата. На стената зад бюрото на Буров висяха същите два портрета като в съдебната зала, но също и задължителният портрет на Ленин.

— Седни, Холис.

Холис седна на дървения стол срещу бюрото и вратата зад него се затвори. Буров вдигна писмените самопризнания на Холис.

— Зашеметяващо. Много съм впечатлен от способността ти да се измъкваш. Както знаеш, открихме колата ти на гара Гагарин. Това, което не знаеш е, че разбрахме и за Яблоня. Радвам се, че си казал истината за това.

Холис почеса наболата си брада и потисна лекото си покашляне.

— Но приятелката ти не каза истината. Всъщност нейните признания съдържат много по-малко подробности от твоите.

— Тя не знае много.

— Така ли? Знае за Яблоня, но не го е включила в самопризнанията си. Тя също бе осъдена на смърт от трибунала. Ако признанията й не бъдат оценени като задоволителни, няма да има възможността да напише молба за обжалване на смъртната си присъда.

Холис не каза нищо.

— И ще бъде разстреляна. — Известно време Буров изучава Холис, след това повдигна един лист хартия и го погледна. — Молбата ти за помилване е много интересна. Казваш, че си готов да работиш тук, ако не те разстрелят.

— Да.

— Какво мислиш, че правим тук?

— Обучавате агенти на КГБ да минават за американци.

Буров го изгледа изпитателно, след това попита:

— Откъде знаеш това?

— Предположихме.

— Ти и Алеви?

— Да.

— Разбирам. А успяхте ли да заловите някои от випускниците на това място?

— Да. Семейство Келъм.

— Кога ги разкрихте? — Буров се беше навел през масата.

— Едва… мисля, че беше миналият четвъртък или петък. Кой ден сме днес?

Буров не отговори, а продължи да пита.

— А Додсън? Къде е Додсън?

— Не знам.

Буров стана и отиде до прозореца. Загледа се в тъмната борова гора, след това попита:

— Ако сте знаели за това място, защо не сте предприели никакви действия?

— В настоящия момент правителството ни провежда мирна политика.

— И затова искат да потулят въпроса?

— Това е моето мнение.

— Но ако по някакъв начин Додсън влезе във връзка с посолството ви…

— Ще го накарат да млъкне.

— Ще го направят ли? — усмихна се Буров.

— Предполагам. Не зная абсолютно всичко, което става там.

— Да. Бих предпочел Алеви да е тук. Но засега и ти ще ми свършиш работа.