Чтение онлайн

— Двата на пръв поглед неразрешими проблема са били, първо, как да разпознаят руснаците в Америка, и второ, какво да направят с американците, държани като затворници в Русия. Един човек, на име генерал Суриков, предостави решението на първия проблем, което позволи на Сет Алеви да намери решението и на втория. — Холис разказа на Лиза онова, което знаеше от Алеви.

Докато слушаше, Лиза гледаше втренчено отражението на Холис в плексигласовото стъкло на вертолета. Когато Холис свърши, тя попита с неочаквано твърд глас.

— И всичко това е било идея на Сет?

Холис кимна.

— За негова чест той почувства угризения от последиците на най-блестящо замислената си операция. И не можеше да се примири да те остави да умреш. За отношението си към мен не беше сигурен до последния си миг. Не би трябвало да ти казвам това, но имаш право да узнаеш всичко. Винаги си го казвала — добави той.

— Не мисля, че това променя отношението ми към него точно сега. — Тя се замисли за момент. — Не мога си представя тези хора мъртви… Всички тези мъже жените им, децата… Джейн, отвлечените американки… — Тя поклати глава. — Не мога да си представя, че е съчинил цялата тази лъжа за приспивателния газ и размяната на затворници. — Тя погледна към Холис. — Ти знаеше, че е лъжа, нали?

— Звучеше прекалено хубаво и не отговаряше на фактите.

Тя кимна, но не каза нищо.

— Предполагам, че моят живот и животът на Лиза все още са в опасност — каза Холис на Милс.

— Не аз съм източникът на заплахата — Милс явно се чувстваше притеснен. — Ще измислим нещо.

— Какво например? Доживотен затвор в новата школа?

— Мисля, че всичко, което Сет искаше от вас двамата, е никога да не казвате и дума за случилото се на когото и да било.

Холис забеляза, че в гласа на Милс се прокрадваше интонацията, която човек използва, когато говори за наскоро загинали герои. Легендата се ражда. Холис погледна Лиза и видя, че тя е закрила лицето си с ръце, а по бузите й се стичат сълзи.

Отново се обърна напред и съсредоточи вниманието си върху възникналия проблем. Провери пак всички прибори и установи, че температурата на маслото се е повишила, а налягането му е спаднало. Стрелката на индикатора за гориво бе в червения сектор, но лампичката още не светеше.

— Имаш големи постижения в изгарянето на гориво. Намали скоростта — каза той на О’Шей.

— Не мога.

— Защо?

— Според инструкциите, които отворих едва след като излетяхме, срещата ни с кораба трябва да се състои преди зазоряване. Корабът няма да е различим на дневна светлина. В района може да има съветски военни или търговски кораби.

— Разбирам.

— Развиделяването в тази част на света не започва по-рано от седем и четиридесет и две сутринта — добави О’Шей. — Едва ще успеем да стигнем дори при тази скорост.

Холис кимна. Смяташе че единственият им проблем е горивото. Но сега към него се прибавяше и изгревът на слънцето. Погледна към скоростомера, а после и към поточния прибор за разстоянието, изминато по земни координати. Скоростта на летене, отчитана във въздуха, бе 150 километра в час, но реално изминатото разстояние бе 130 км в час. Очевидно се бореха със силен насрещен вятър.

Холис погледна през предното стъкло. Преминаваха през тънки полупрозрачни облаци, а от време на време поривите на северния вятър разклащаха вертолета.

По небето над тях се носеха слоести облаци, които закриваха звездите. И надолу Холис не видя светлини. Беше летял по маршрути до Ленинград с Аерофлот и познаваше тази част на Русия. Големи територии бяха покрити с обширни гори, малки езерца и тресавища и там живееха твърде малко хора. Миналата есен бе пътувал с експреса „Червена стрела“ на връщане от Ленинград за Москва и влакът бе минал по същите места, които бе видял от самолета. Селата бяха порутени, а кооперативите — лошо поддържани. Прелетяха над суров и мразовит район от страната, който в никакъв случай не беше място, където човек би желал да извърши принудително приземяване на вертолета си.

— Опита ли да летиш на по-голяма височина? — каза Холис на О’Шей.

— Не, сър. Не исках да изразходвам допълнително гориво за изкачване. Холис пое лостовете за управление пред себе си.

— Почини си. Протегни се малко.

О’Шей го послуша.

— Искате ли да управлявате от дясното кресло?

— Не, но не бих желал да си разменяме местата. Ще те оставя да седиш в пилотското кресло, докато не го вземеш на сериозно.

— Да, сър.

Холис знаеше, че управлението на вертолета, изискващо продължителна концентрация и постоянен ръчен контрол, е в състояние да изтощи летец, който пилотира сам, в разстояние на един час. О’Шей бе прекарал зад лостовете за управление близо два часа, сам срещу постоянно спадащите показания на стрелката на индикатора за горивото.

— Хайде да се изкатерим на горния етаж — каза Холис. Той усили оборотите на перката, така че да постигне бавно изкачване, и задържа положението на вертолета с лоста за регулиране на въртеливото движение. Повишеният въртелив момент накара носа на машината да се отклони наляво.

— Педалите са наопаки — напомни му О’Шей.

— Благодаря, капитане. Означава ли това, че запасите ни от гориво нарастват?

— Не, сър.

Холис натисна десния педал за управление и изправи вертолета.

— Изглежда, няма особени проблеми при управлението на вертолета. Но не бих желал да ви се налага да опитвам нещо така рисковано като кацане върху хлъзгава палуба на кораб при силен вятър.

О’Шей погледна Холис, за да види дали се шегува.

— Е, аз се позанимавах с него известно време, така че мога и да опитам — каза О’Шей. — Но ако искате да се заемете с това, вие сте капитанът.

— Ще определим на кого се пада честта с партия канадска борба, преди да се приближим към целта.

Милс поглеждаше ту Холис, ту О’Шей. Пилотите, както и оперативните работници в ЦРУ, помисли си той, прибягваха до черен хумор точно когато всъщност никак не е смешно.

Холис погледна как стрелката на висотомера се измества. Когато посочи три хиляди метра, преустанови изкачването, а скоростта на летене се покачи обратно на 150 километра в час. Индикаторът за скоростта, отчитана спрямо земята, показваше почти същото.

— Така е по-добре.

— Може би трябваше да го направя по-рано — каза О’Шей.