Чтение онлайн

Имаше интервюта с шефа на полицията в Брънсуик, с капитан от крайбрежния патрул и аташе на италианското посолство. Стек драматично запита зрителите:

— Какво са правили тези хора тук? — На екрана последователно бяха показани снимките на Делла Торе, Грималди и Матрака. — Първият, известен католически духовник, вторият — троен убиец, третият — главорез, търсен за редица престъпления в собствената си страна. Но защо са били заедно? Какво ги е довело на този отдалечен самотен остров? Тези въпроси чакат отговори… А какво може да се каже за мистериозната жена, живяла тук с малкия си син? Колкото и да е странно, не разполагаме с техни снимки. — Камерата приближи скица на женско лице и се разнесе гласът на Мод, която се кахъреше над решението на Мари да живее „чак там“. За щастие чертите на лицето от скицата бяха толкова общи, че приликата се състоеше само в еднаквия брой очи и уши. Разказвачът завърши историята, изправен на дока: — Огънят, изпепелил бунгалото на Мари Сандерс, не е бил единственият пожар онази нощ. Свидетели съобщават, че е имало и втори. В морето. Полицията е убедена, че той е унищожил моторницата, наета от отец Делла Торе по-рано сутринта. Ако е така, експертите са единодушни, че никой не би могъл да се спаси с плуване по това време на годината. Но на острова били намерени останките само на един човек и това е Франко Грималди. Какво се е случило с останалите? — Монтаж на лица, показани с минимална задръжка: Джо, Роджър, Матрака, Джеси, Мари и Делла Торе. — Може да са потънали, а може и да са погребани на острова. Има малка вероятност Мари Сандерс и синът й да са избягали с тази лодка — кадър с плоскодънката, — намерена на следващата сутрин на сушата. — Филмът завършваше с общ план отвисоко и гласа на Робърт Стек зад кадър: — Всичко, което знаем със сигурност, е, че на Обречения остров са отишли седем души… и никой от тях повече не е видян жив.

Излъчването на филма мина без последици. Дори някой съсед да го бе гледал, изобщо не бе направил връзка с Шепърдови. Това не бе изненадващо: те бяха станали част от местното общество и имаше хора, които бяха готови да се закълнат, че винаги са живели тук. Мари започна да преподава в местния колеж, а Джо стана треньор на детския футболен отбор.

Що се отнася до Джеси, неговото име беше единственото запазено. Обикновено му викаха Джей, което приятелчетата му удвоиха на Джей Джей.

А той имаше много приятели и беше всеобщ любимец в училище. На една родителска среща класният му сподели, че имал вродени лидерски способности и бил голям помирител в по-острите спорове. „Може би някой ден ще работи в ООН“.

В настоящия момент дипломатическите му умения намираха приложение в училищния автобус, където беше охрана.

Джо обичаше да наблюдава от прозореца на кабинета си на втория етаж как Джеси върви по дългата алея към шосето, откъдето го вземаше училищният автобус — блестящата лента на човек от охраната позволяваше да го проследява дори когато върбата го скриваше. Един ден Джо се изненада, тъй като Джеси спря насред пътя, остави на земята кутията с обяда си и изтича обратно вкъщи. Момчето се втурна през входната врата.

— Какво забрави? — попита го от кухнята Мари.

— Да нахраня рибките! — извика Джеси и затропа нагоре по стълбите.

Рибките бяха само началото на онова, което Джеси бе предупредил, че ще стане цяла менажерия. Последва кутрето на Пикълс — шоколадовокафяв лабрадор, — подарено му от един приятел. Джеси вече бе намерил кучешко легло. Даде му го шофьорът на автобуса, с обяснението, че неговото куче било толкова разглезено, че можело да спи само на дивана. След това щеше да има и второ куче — „за да бъдат приятели“, — а по-нататък плановете му включваха котка и коза.

Джеси се грижеше за рибките сам и позволяваше чужда помощ единствено когато трябваше да се изпразни тежкият аквариум. Иначе старателно бършеше стените му, изплакваше камъчетата по дъното и всеки ден хранеше рибките. През зимата проверяваше температурата, за да е сигурен, че им е топло.

Джеси обожаваше рибките. Бяха седем на брой и всички си имаха имена. Извоюва си разрешение осветлението на аквариума да остава включено и през нощта, за да ги гледа от леглото си. Харесваше му начинът, по който се плъзгаха във водата, захласваше се, когато влизаха и излизаха от дупките на подводния замък или се спотайваха зад зелените водорасли. Доставяше му удоволствие даже да съзерцава мехурчетата въздух, които се издигаха от устройството за насищане с кислород.

Този ден той нахлу в стаята си малко виновен, че едва не ги бе забравил.

— Гладни ли сте, приятели? — Внимателно свали капака на аквариума, сложи го настрани и взе малката кутийка с храна от лавицата на библиотечката. Леко почуквайки с пръст, отмери необходимото в пластмасова лъжичка. Бяха му казвали много пъти колко е важно да им дава достатъчно, а не да ги прехранва. Така че разпредели внимателно многоцветните люспици по повърхността на водата и после коленичи, за да гледа. Обичаше да наблюдава как рибките се хранят, как се стрелват нагоре, отварят лакомо уста и после се гмурват надолу. Понякога им говореше, точно както сега: „Хей, я не се бийте, има предостатъчно храна!“. После се намръщи. Една от пъстрите — беше полускрита зад водораслите — не помръдваше изобщо… даже и за да яде. Стана и я погледна отгоре. Да, тази рибка изглеждаше болна. Висеше във водата, обърната на едната си страна, коремчето й бе издуто, а перката й бе прекалено бяла и някак… слузеста. И не помръдваше… Изобщо. Красивата й опашка изглеждаше… наядена. В същия момент Джеси видя една от рибките гоурами да се приближава и да отгризва мъничко от опашката!

— Хей! — възмути се Джеси, инстинктивно бръкна с две ръце в аквариума, събра ги в шепа под мъртвата рибка и я извади. Водата изтече между пръстите му. Положи я на едната си ръка и я поглади няколко пъти с върха на пръстите си. — Хайде, вече си добре! — каза Джеси, събра шепите си отново и бавно ги потопи под повърхността. После разтвори ръце и се загледа.

Рибката трепна и заплува.

John Case

The Genesis Code, 1997

Издание:

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

Редактор: Теди Николова

ISBN 954–585–165–1

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/13536

Последна корекция: 29 септември 2009 в 19:30