Чтение онлайн

— Какво пише майката игуменка?

— Само това, че според нея трябвало да уведоми най-близките роднини. И че Мери казала да пишат на Джордж.

Струан се намръщи.

— Защо, по дяволите, тя не отиде в Мисионерската болница? И защо не казва на Хорацио?

— Не знам.

— Каза ли на Хорацио?

— Не.

— Глесинг би ли му казал?

— Съмнявам се. Изглежда, че сега те се мразят.

— Тогава по-добре замини с Брокови и разбери как е.

— Мислех, че ще искаш новини от първа ръка, така че изпратих племенника на Варгас, Хесус, с лорча вчера. Горкият Джордж не може да си вземе разрешително за отпуск от Лонгстаф и ми се искаше да му помогна.

Струан си доля чай и погледна Кълъм с ново уважение.

— Много добре.

— Е, мислех, че тя ти е почти под опека.

— Аха.

— Единственото, което не съм ти казал, е, че преди няколко дена се състоя следствието по инцидента с ерцхерцога. Съдебните заседатели установиха, че се отнася само до нещастен случай.

— Мислиш ли, че е така?

— Разбира се. Ти не мислиш ли така?

— Посети ли Сергеев?

— Най-малко веднъж дневно. Той, разбира се, присъства на следствието и… и каза много хубави неща за теб. Че си му помогнал, че си му спасил живота — от този род. Сергеев не предяви обвинение към никого и каза, че е изпратил сведение на царя в този смисъл. Открито заяви, че счита, че дължи живота си на теб. Скинър пусна специален брой на „Ориентал експрес“, отразяващ следствието. Запазил съм ти го. — Кълъм му подаде вестника. — Не бих се изненадал, ако получиш лична благодарност от царя.

— Как е Сергеев?

— Вече може да ходи, но тазът му е трудно подвижен. Мисля, че има силни болки, макар никога да не говори за това. Казва, че никога вече няма да може да язди.

— Но е добре?

— Дотолкова, доколкото може да е добре човек, чийто живот е ездата.

Струан отиде до шкафа и наля две чаши шери. Момчето се е променило, помисли той. Да, много се е променило. Гордея се със сина си.

Кълъм прие чашата и се загледа в нея.

— Наздраве, Кълъм. Справил си се много добре.

— Наздраве, татко. — Кълъм нарочно избра тази дума.

— Благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш. Искам да стана тай-пан на „Ноубъл хаус“. Много искам. Но не искам да получа наследството след смъртта ти.

— Никога не съм мислил, че искаш — тросна се Струан.

— Да, но аз съм го мислил. И знам, че тази идея наистина не ми харесва.

Струан се запита как може синът му да изрече такова нещо толкова спокойно.

— Много си се променил през тези няколко седмици.

— Вероятно опознавам себе си. Може би най-вече заради Тес и заради това, че седем дни бях сам. Открих, че още не съм готов да стана сам.

— Горт споделя ли твоето виждане за посмъртното наследство?

— Не мога да отговоря от името на Горт, тай-пан. Само от свое. Знам, че в повечето случаи си прав, че обичам Тес и че ти вървиш срещу всичко, в което вярвам, за да ми помогнеш.

Струан отново си спомни думите на Сара.

Замислено отпи от питието си.

Роджър Блоър бе превалил двадесетте. Лицето му бе толкова строго, колкото и очите му. Дрехите му бяха скъпи, но окъсани, нисък, сух, без излишни тлъстини. Косата му бе тъмноруса, а сините му очи — много уморени.

— Седнете, моля, мистър Блоър — каза Струан. — Каква е тази мистерия? Защо трябва да ме видите насаме?

Блоър остана прав.

— Вие ли сте Дърк Логлин Струан, сър?

Струан бе изненадан. Малцина знаеха бащиното му име.

— Аха. А кой пък сте вие? — Нито лицето, нито името на мъжа означаваха нещо за Струан. Но изговорът му бе на образован човек — в Итън, Хароу или Чартър хаус.

— Може ли да видя лявото ви стъпало, сър? — запита учтиво младежът.

— Да му се не види! Дръзко пале! Кажете какво има или си вървете!

— Напълно сте прав да се сърдите, сър. Вероятността вие да не сте тай-панът е петдесет към едно. Даже сто към едно. Но трябва да съм сигурен, че сте този, за когото се представяте.

— Защо?

— Защото нося сведения за Дърк Логлин Струан, тай-пана на „Ноубъл хаус“, чието ляво ходило е наполовина отнесено от изстрел — сведения с огромна важност.

— От кого?

— От баща ми.

— Не знам нито вашето име, нито това на баща ви, а аз имам добра памет за имена, пусто да остане!

— Аз не се казвам Роджър Блоър, сър. Това е просто псевдоним — за безопасност. Баща ми е в Парламента. Почти съм сигурен, че вие сте тай-панът. Но преди да ви дам сведенията, трябва да съм абсолютно сигурен.

Струан измъкна кинжала от десния си ботуш и повдигна левия си крак.

— Изтеглете ботуша — каза той застрашително. — И ако сведенията не са от изключителна важност, ще изрежа инициалите си на челото ви.

— В такъв случай, предполагам, поставям живота си на карта. Живот срещу живот.

Той издърпа ботуша, въздъхна от облекчение и седна, разтреперан.

— Казвам се Ричард Крос. Моят баща е сър Чарлс Крос, член на Парламента от Чафънт Сейнт Джайлс.

Струан два пъти се беше срещал със сър Чарлс преди години. По това време сър Чарлс беше дребен провинциален благородник, страстен поддръжник на свободната търговия и на значимостта на търговията с Азия, добре приеман в Парламента. През годините Струан го беше поддържал финансово и никога не съжали за тази инвестиция. Навярно е за ратификацията, помисли нетърпеливо той.

— Защо не казахте веднага?

Крос уморено потри очи.

— Може ли нещо за пиене, ако обичате?

— Грог, бренди, шери — налейте си.

— Благодаря, сър. — Крос си сипа малко бренди. — Благодаря. Извинете, но съм малко… малко уморен. Баща ми ми каза да внимавам — да използвам чуждо име. Да говоря само с вас, а ако сте мъртъв, с Роб Струан. — Той разкопча ризата си и отвори една кесия, която бе завързана през кръста му. — Той ви изпраща това. — И протегна към Струан зацапан плик с много печати. После седна.

Струан взе плика. Бе адресиран до него. Датата бе 29 април, Лондон. Рязко погледна нагоре и гласът му прозвуча хрипкаво.

— Вие сте лъжец! Не е възможно да сте стигнал тук толкова бързо.

Та това е само от преди шестдесет дена…

— Да, така е, сър — отвърна небрежно Крос. — Направих невъзможното — нервно се засмя. — Татко почти няма да ми прости.

— Никой не е изминавал това разстояние за шестдесет дни. Каква игра играете?

— Тръгнах във вторник, на 29 април. С пощенската кола Лондон Дувър. Пощенският кораб за Кале щеше да тръгне почти под носа ми. Пощенска кола до Париж и после — до Марсилия. Хванах френския пощенски кораб към Александрия почти на косъм. По суша стигнах до Суец благодарение на отличните служби на Мехмет Али баща ми го е срещал веднъж — и оттам до Бомбай с пощата. Три дена гних в Бомбай и тогава ме споходи страхотен късмет. Успях да си купя разрешение да пътувам с един клипер за опиум до Калкута. После…