Чтение онлайн

Опиумът се превърна в основен предмет на външната търговия. Компанията бързо монополизира световните доставки на опиум извън провинция Юнан и Отоманската империя. За двадесет години среброто, разменено срещу контрабанден опиум, се изравни по количество със среброто, което съставляваше дълговете за чай и коприна.

Най-сетне размяната се балансира. После излезе от равновесие, защото китайските потребители бяха двадесет пъти повече от западните. Започна такова потресаващо изтичане на сребро от страната, каквото дори Китай не можеше да си позволи. Компанията предложи други стоки за размяна, за да задържи процеса. Но императорът остана непреклонен: сребро срещу чай.

Когато стана на двадесет години, Струан вече бе капитан — собственик на кораб в опиумния бранш. Брок бе главният му съперник. Те безмилостно се конкурираха. В продължение на шест години Струан и Брок владееха търговията.

Контрабандистите на опиум станаха известни под името търговци в Китай. Те бяха една безстрашна, издръжлива, жизнена група от капитани, индивидуалисти, собственици на кораби — англичани, шотландци и неколцина американци, — които небрежно водеха малките си корабчета из непознати води към неизвестни опасности. Такъв бе стилът на живот. Те излизаха в морето да водят мирна търговия — да правят пари, а не завоевания. Но ако попаднеха във враждебни води или се натъкнеха на враждебни действия, корабите им ставаха бойни кораби. И ако не воюваха добре, корабите им изчезваха и скоро потъваха в забрава.

„Търговците в Китай“ скоро осъзнаха, че докато на тях се падаха рисковете, на компанията се падаше по-голямата част от печалбата. Те бяха напълно изключени от законната — и изключително доходоносна търговия с чай и коприна. И макар че продължаваха жестоко да се конкурират, по внушение на Струан те започнаха едновременно и да се съпротивляват на компанията с цел да разрушат монопола. Без монопол търговците можеха да превръщат опиума в сребро, среброто — в чай, който да доставят в родината или да продават директно на световните пазари. Те сами щяха да контролират световната търговия с чай и печалбите им щяха да станат гигантски.

Парламентът се превърна в поле на техните действия. Парламентът бе предоставил монопола на компанията преди два века и само Парламентът можеше да го отмени. Така че „търговците в Китай“ заложиха на едро, като купуваха гласове, подкрепяха онези членове на Парламента, които вярваха в свободната конкуренция и свободната търговия, пишеха до вестници и до членове на правителството. Те бяха изпълнени с решимост и тъй като богатството им се увеличи, нарасна и силата им. Те бяха търпеливи, упорити и неукротими — каквито могат да бъдат само хората, които морето бе приучило към ред и дисциплина.

Компанията бе побесняла от бунтарите и в никакъв случай не искаше да се раздели с монопола си. Но тя отчаяно се нуждаеше от тях, защото осигуряваха среброто за заплащане на чая и силно зависеше от огромния приход, който носеше продажбата на бенгалския опиум. Парламентът се намираше между чука и наковалнята. Той порица продажбата на опиум, но се нуждаеше от приходите, получавани от чая в Индийската империя. Парламентът се опита да засити вълка и да остави агнето непокътнато, но не удовлетвори ничие искане.

Тогава компанията реши да даде пример и започна с главните си противници — Струан и Брок. Оттегли разрешителните си за търговия с опиум и ги разори.

На Брок му остана кораба, на Струан — нищо. Брок влезе в таен съюз с друг „търговец от Китай“ и продължи съпротивата срещу компанията. Струан и екипажът му нападнаха едно пиратско убежище южно от Макао, плячкосаха го и задигнаха най-бързата лорча. Струан започна тайно да контрабандира опиум за други търговци и безмилостно заграби още няколко пиратски кораба, като печелеше все повече и повече. В съюз с други търговци той заложи дори още по на едро. Купуваше все повече и повече гласове, пръскаше щедро пари и продължаваше да поддържа исканията им, докато Парламентът се видя принуден да настоява за пълно ликвидиране на компанията. Седем години по-рано Парламентът бе прокарал закон, който отнемаше монопола на компанията за Азия и отваряше последната за свободна търговия. Но Парламентът разреши на компанията да си запази изключителното право за търговия с Британска Индия, както и световния монопол върху опиума. Парламентът осъди продажбата на опиум. Компанията отказа да търгува с опиум. Самите „търговци от Китай“ бяха предпочели друга — също толкова доходоносна стока. Но те всички знаеха, че без баланса чай — сребро — опиум империята щеше да рухне. Такава бе същината на световната търговия.

Получили свободата да търгуват, Струан и Брок се превърнаха в принцове търговци. Въоръжените им флотове се увеличиха. А съперничеството изостри враждата им повече от всякога.

За да запълни политическия вакум, получил се в Азия, когато управлението на компанията бе отменено и търговията бе освободена, британското правителство назначи един дипломат — почитаемия Уилям Лонгстаф — за старши интендант по търговията с цел да брани интересите му. Интересите на короната предполагаха непрекъснато развитие на търговията, за да се увеличават и данъците, а също и за да бъдат отстранени всички други европейски сили. Лонгстаф отговаряше за безопасността на търговията и на британските граждани, но задълженията му бяха неясни и не му бе предоставена власт да провежда реална политика.

Клетият малък Уили, помисли Струан без злоба. След всичките ми търпеливи обяснения през изминалите осем години нашето „височайше превъзходителство капитан-интендантът по търговията все още не може да види по-далеч от носа си.“

Струан погледна към брега в мига, когато слънцето се издигна над планините и окъпа насъбралите се мъже в неочаквано ярка светлина: и приятели, и врагове, но всички те — съперници. Той се обърна към Роб:

— Не са ли цял комитет по посрещането? — За всичките години, откакто бе напуснал Шотландия, Струан не бе могъл да се отърве напълно от шотландския диалект.

Роб Струан цъкна с език и нагласи филцовата си шапка под ъгъл, говорещ за решителност.

— Ще ти кажа, че на всички тях им се иска да се удавим, Дърк. — Той беше на тридесет и три години, тъмнокос, гладко обръснат, с дълбоко разположени очи, тънък нос и дебели издължени бакенбарди. Дрехите му бяха черни, с изключение на зеленото кадифено наметало, бялата риза с набрана дантелена яка и бялата вратовръзка. Копчетата на ризата му и ръкавелите бяха рубинени.

— Милостиви боже, това да не е капитан Глесинг? — попита той, като се мъчеше да разпознае някого на брега.

— Аха — каза Струан. — Сметнах, че ще е уместно той да прочете декларацията за встъпване в собственост.

— Какво каза Лонгстаф, като му го предложи?

— Честна дума, Дърк, няма да е лошо, щом ти си преценил, че е правилно. — Той се ухили. — Доста път извървяхме от началото, пусто да остане!

— Ти го направи, Дърк. Всичко бе вече готово, когато аз дойдох.

— Ти си мозъкът, Роб. Аз съм само мускулите.

— Да, тай-пан. Само мускулите — Роб добре знаеше, че доведеният му брат е тай-пан на „Струан и компания“ и че в Азия Дърк Струан е тай-панът. — Чудесен ден за вдигане на знамето, нали?

— Аха.

Роб се загледа в него, след като се бе извърнал назад към брега. Изглеждаше толкова огромен, застанал там, на носа, по-голям от планините и също толкова твърд. „Иска ми се да съм като него“ — помисли Роб.

Роб бе взел участие в контрабанда на опиум само веднъж, скоро след като беше дошъл в Ориента. Корабът им бе атакуван от китайски пирати и Роб бе изпаднал в ужас. Още се срамуваше, макар Струан да беше казал:

— Няма нищо лошо в това, моето момче. Първата битка никога не е успешна.