Чтение онлайн

Лицето на Глесинг замръзна. Ако не беше това извинявам се, щеше да го извика на дуел. Скапан прост кучи син, помисли той, изпълнен с презрение.

— Извинете, гос’ине — доложи полицейският офицер, като изкозирува. — Сигнал от флагмана.

Глесинг обърна поглед и долови усилващия се вятър. Сигналните флагчета съобщаваха: „Всички капитани да се явят на борда в четири часа.“ Снощи Глесинг бе присъствал на неофициалната среща между адмирала и Лонгстаф. Адмиралът бе казал, че контрабандата на опиум е причината за всички беди в Азия.

— Дявол да го вземе, сър — бе избухнал Глесинг. — Те нямат чувство за достойнство. Мислят само за пари. Отменете търговията с опиум и повече няма да имаме проблеми нито с проклетите езичници, нито с отвратителните търговци. Кралският флот ще въведе вашата заповед, пусто да остане!

Съответно и Лонгстаф беше се съгласил. „Предполагам, че днес ще огласят заповедта — помисли Глесинг с едва сдържано задоволство. — Добре. И тъкмо навреме. Чудя се дали тъкмо сега Лонгстаф не е казал на Струан, че заповедта излиза от него.“

Той отново хвърли поглед към голямата лодка, която лениво приближаваше. Глесинг бе омагьосан от Струан. Едновременно му се възхищаваше и го ненавиждаше — този капитан на търговски кораб, който бе кръстосвал всички океани на земята, бе унищожавал хора и компании, бе потапял кораби за славата на „Ноубъл хаус“. „Толкова се различава от Роб — помисли той. — Роб ми харесва.“

Без да иска, Глесинг потрепери. Може би имаше частица истина в думите, прошепвани от моряците на Китайските морета — приказки за това, че Струан тайно се бе продал на дявола и че в замяна Дяволът му е дал власт над света. Как иначе един мъж на неговите години ще изглежда толкова млад и силен, с бели зъби, без нито един паднал косъм, с реакциите на юноша, щом повечето мъже бяха немощни, изхабени и с единия крак в гроба? Естествено, че китайците ще се боят от Струан. Старият зеленоок плъх сатана — така го бяха нарекли те и бяха обявили награда за главата му. За главите на всички европейци бяха предвидени награди. Но за тай-пана тя беше сто хиляди таела сребро. Мъртъв. Защото никой не би могъл да го залови жив.

Глесинг раздразнено се опита да раздвижи пръсти в обувките с токи. Краката го боляха. Чувстваше се неудобно в обточената със злато униформа. Пустото му забавяне! По дяволите и островът, и пристанището, и това, че загубиха добри кораби и храбри мъже. Той си спомни думите на баща си: „Проклетите му цивилни! Мислят само за пари и власт. Нямат чувство за чест, не. Пази си гърба, сине, там, където цивилните са на власт. И помни, че даже Нелсън е трябвало да бъде нащрек, когато е командвал някой цивилен идиот.“ Как може човек като Лонгстаф да бъде толкова глупав? От добро потекло е, добре възпитан — баща му беше дипломат при испанския двор. Или може би португалския? И защо Струан накара Лонгстаф да прекрати военните действия? Вярно е, че се сдобихме с пристанище, където могат да пуснат котва всички флоти на света. Но нищо друго.

Глесинг огледа корабите в пристанището. „Чайна клауд“, кораб на Струан, с двадесет и два топа на борда. „Уайт Уич“, двадесет и два топа, гордостта на флота на Брок. Американският бриг „Принцесата на Алабама“ на „Купър — Тилмън“, двадесет топа. До един красавци. Е, такава битка си струва, помисли той. Знам, че мога да потопя американеца. Брок? Трудничко, но аз съм по-добър от Брок. Струан?

Глесинг се съсредоточи върху представата за една морска битка със Струан. Изведнъж разбра, че се страхува от него. И този страх породи гняв. Повдигаше му се от преструвката, че и Струан, и Брок, и Купър, и всичките „търговци от Китай“ не са пирати.

В името на бога, закле се той пред себе си, веднага щом заповедта бъде официално оповестена, ще поведа флот, който до един ще ги издуха от тези води.

Аристотел Куанс седеше мрачно пред полузавършената картина на статива. Беше дребен човечец с побеляваща коса. Облеклото му, към което бе невероятно придирчив, бе по последна мода: тесни сиви панталони, бели копринени чорапи и черни обувки с фльонги. Сатенена жилетка в перлен цвят и черен вълнен сюртук. Висока яка, вратовръзка и към нея — игла с перла. Полуангличанин, полуирландец той със своите петдесет и осем години бе най-възрастният европеец в Ориента.

Той свали очилата си със златни рамки и започна да ги трие с девствено чиста кърпичка от френска дантела. Съжалявам, че доживях този ден, помисли си. Проклетият Дърк Струан. „Ако не беше той, нямаше да го има и проклетия Хонконг.“ Той знаеше, че става свидетел на края на една ера. Хонконг ще разори Макао, помисли той. Ще привлече цялата търговия. Всички английски и американски тай-пани ще преместят щабовете си тук. Тук ще живеят и тук ще строят. После ще дойдат и всички португалски чиновници. Както и всички китайци, които се препитават покрай западняците и търговията със Запада. Е, добре, аз пък никога няма да живея тук, закле се той. „Ще трябва да идвам тук и да поработвам за пари, но моят дом ще си остане завинаги Макао.“

Макао бе негов дом в продължение на повече от тридесет години. Единствен той от всичките европейци мислеше за Ориента като за родина. Всички други идваха за по няколко години и си отиваха. Оставаха само онези, които умираха тук. Дори и в такъв случай, стига да можеха да си го позволят, те чрез завещание осигуряваха обратния път на телата си към родината.

Радвам се, че ще бъда погребан в Макао, си каза той. Толкова хубави мигове съм имал там. Всички имахме. Но с това е свършено. Чума да отнесе императора на Китай! Какъв глупак — да съсипва структура, тъй умело изградена още преди век. Всичко вървеше толкова добре, мислеше Куанс с горчивина, но сега е свършено. Получихме Хонконг. И сега, когато влиянието на Англия е разпростряно на изток и търговците са вкусили от властта, те няма да се задоволят само с Хонконг.

— Е — без да иска, каза той на глас, — императорът ще пожъне това, което е посял.

— Защо сте толкова намръщен, мистър Куанс?

Куанс си сложи очилата. Морли Скинър бе застанал в подножието на насипа.

— Не съм намръщен, млади човече. Тъжен съм. Художниците имат правото, по-точно — задължението да са тъжни.

Той сложи незавършената картина настрана и постави чист лист хартия на статива.

— Съгласен съм, съгласен. — Скинър тромаво се изкатери по насипа. Избелелите му кафяви очи имаха цвета на утайка от стара бира. — Просто исках да узная мнението ви за този забележителен ден. Ще пусна специално издание. Без няколко думи от нашия най-възрастен гражданин броят няма да е пълен.

— Съвсем правилно, мистър Скинър. Бихте могли да напишете: Мистър Аристотел Куанс, нашият изтъкнат художник, бонвиван и обичан приятел, склони да направи изявление, докато сътворяваше поредния си шедьовър. — Той смръкна щипка енфие и мощно кихна.

После с кърпичката си отстрани пораженията от енфието от сюртука си и от хартията пред него. — Приятен ден, господине. Вие смущавате безсмъртието.

— Знам как точно се чувствате — каза Скинър с любезно кимване.

— И какво точно чувствате. И аз се чувствам така, когато имам да пиша нещо важно.

Той бавно и тежко си тръгна.

Куанс не се доверяваше на Скинър. Никой не му се доверяваше. Поне не тези, които имаха някаква тайна в миналото си, а всеки тук имаше нещо, което искаше да скрие. Скинър обичаше да възкресява миналото.

Миналото. Куанс се замисли за жена си и потръпна. Гръм и мълния! Как съм могъл да бъда толкова глупав, та да реша, че от едно ирландско чудовище ще излезе добра съпруга? Благодаря на бога, че се завърна в гадното ирландско блато, да не ми разваля гледката. Жените са причината за всичките мъжки несгоди. Е, добре, добави той предпазливо, не всички жени. Не и малката сладка Мария Танг. Най-сочната прасковка, ако изобщо разбирам от тия неща. А ако някой безпогрешно знае какво се получава, като се смеси португалска и китайска кръв, това си ти, умнико. „Дявол го взел, какъв прекрасен живот имах.“