Чтение онлайн

Той хукна нататък, снегът скърцаше под краката му. Нина беше просната на студената земя, излетяла от джипа при преобръщането му. Лежеше по корем, без да мърда.

Чейс стигна до нея и се отпусна на колене, търсейки някакви признаци на живот — или смърт. През дебелото й яке нямаше как да усети тупкането на сърцето й, не можеше дори да разбере дали диша. Ръцете му се придвижиха към шията й, отметна косата й настрани и притисна пръсти под брадичката. На допир беше още топла, но пулс не се усещаше.

С разтупкано сърце той опита на друго място.

Пулс.

Той изчака със затаен дъх.

Улови стабилен ритъм. Въздъхна с облекчение и внимателно повдигна главата й, за да я обърне по гръб. По лицето й имаше няколко порязвания и по бузите и брадичката й се стичаха червени ручейчета.

Той бързо разкопча якето й. Дръжката на меча падна на снега, но той пренебрегна парчето метал и продължи да търси други наранявания. Ръцете му зашариха по гърдите в търсене на щръкнали счупени кости или бликаща кръв…

— Не му е… времето за това, Еди — прошепна тя.

Чейс осъзна, че и двете му ръце лежат на гърдите й. Очите й се отвориха и тя дори успя да се усмихне.

— Ха! — ахна Чейс в някаква смесица от облекчение и яд. — Много смешно, по дяволите! — Той дръпна ръцете си. — Боли ли те някъде?

— Навсякъде ме боли… но мисля, че съм добре. — Тя се опита да се надигне. — Ох, ох! — Чейс и помогна да седне. Погледът й попадна на преобърнатия шевролет. — Мили боже! Къде е Джак? Добре ли е?

Една ръка се подаде иззад джипа и се размаха. Мичъл си пробиваше път навън между седалките на обърнатата машина и през багажника.

— Добре съм — обади се той. — Мечът! У теб ли е мечът?

Нина опипа разкопчаното си яке.

— Боже мой, беше точно…

— Тук е — каза Чейс и го вдигна от земята. — При нас е, не се тревожи.

Мичъл изпълзя от шевролета. Той погледна към ръба на пропастта и купчината сняг, нарината от джипа.

— Леле, на косъм бяхме!

— Още не сме приключили — каза Чейс, докато оглеждаше склона. Забеляза проблясък от фаровете на единия руски джип, който се появи на първия остър завой. — Не трябва да спираме.

Нина погледна към снегохода.

— Да не смяташ да…

— Боя се, че да, скъпа. — Чейс посочи с ръка към долината: стръмната скала постепенно преминаваше в полегат склон, който можеше да бъде прекосен, за да се стигне до равното поле и пътя, който го пресичаше. — Можем да слезем от тук и ще стигнем по-бързо до долу от тия главорези. Успя ли да се обадиш на полицията?

— Изгубих телефона — призна Нина.

Чейс проследи с поглед склона, по който се бяха свлекли.

— Като се има предвид през какво преминахме, не е за чудене. — Той разкопча джоба си, измъкна своя телефон и й го подаде. — Обади се сега. Ако успеем да задържим ония задници на разстояние докато ченгетата пристигнат, всичко ще бъде наред.

Докато Чейс помагаше на Нина да се изправи, Мичъл се приближи към тях.

— Трима души на един снегоход? Трябва да се разделим. Вие двамата тръгвайте — аз ще се скрия с меча в онази гора ей там и ще се обадя в посолството да изпратят хеликоптер.

— Май във флота сте провеждали доста тренировки за оцеляване в алпийски условия, а? — подхвърли Чейс. Мичъл изглеждаше смутен.

— Не трябва да се делим — настоя Нина, докато набираше австрийския номер за спешна помощ. Щом се свърза, тя се опита да обясни ситуацията с бедния си немски, докато Чейс проверяваше снегохода за повреди. — Така, ченгетата тръгват насам — обяви тя, като приключи с разговора. — Но не знаят за колко време ще успеят да дойдат до тук.

Чейс се качи върху снегохода.

— Обади се на Мици, номерът й е запаметен. Ако успее да ни вземе, можем да ги пресрещнем по пътя. Така, да тръгваме. — Той форсира двигателя. Нина се качи зад него, а Мичъл се настани най-отзад. — Дръжте се здраво!

Той потегли рязко, вирнал нагоре носа на снегохода сред облак от сняг. Нина погледна нервно към склона. Руските джипове продължаваха да се криволичат надолу, но Чейс беше прав: снегоходът щеше да стигне до пътя много преди тях.

Мици се обади.

— Ало?

— Мици, Нина е на телефона. Случаят е спешен — връщаме се от замъка и имаме нужда да ни вземеш.

Гласът на младата швейцарка прозвуча загрижено:

— Добре ли сте? Какво стана? Еди как е?

— Извинявай, Мици, но нямам време да ти обяснявам — моля те, просто ела на пътя колкото се може по-бързо!

— Там съм след пет минути!

— Добре, благодаря. Доскоро. — Нина затвори. — Тръгва насам — съобщи тя на Чейс.

— Страхотно. Нали ти казах, че е супер момиче!

Само за няколко минути успяха да стигнат до равното поле. Когато пресякоха пътя към замъка, Нина отново погледна нагоре към хълма. Руснаците бяха изостанали далеч назад.

— Ето я Мици! — извика Чейс. Червеният й джип се приближаваше по пътя и примигна с фаровете си. Чейс отби встрани и спря в банкета край пътя. — Хайде, скачайте!

Поршето закова на няколко метра от тях. Мици изскочи навън.

— Какво стана?

— Ще ти разкажа по пътя — отвърна Чейс, докато Мичъл и Нина слизаха от снегохода. — Полицията идва насам. Трябва да ги посрещнем колкото се може по-бързо!

Мици видя кръвта по лицето на Нина.

— Ти си ранена!

— Ще го преживея — отвърна тя и тръгна към вратата, която Мичъл и беше отворил.

Чейс скочи на заснежения път и хукна към пасажерското място.

— Хайде, Мици, да тръгваме!

— Добре, добре! — Тя се обърна, за да се качи в поршето.

Нина се премести на съседното място, за да може и Мичъл да седне, но в този миг осъзна, че той не влиза, а стои отвън и гледа към планината. Тя проследи погледа му. Единият от джиповете на руснаците беше спрял и до него стоеше фигура с неестествено червена коса.

Проблесна зелена светлина…

Чу се тъпо, мокро потупване върху предното стъкло на поршето, сякаш валеше дъжд.

Но не беше вода.

Мици политна към отворената врата и я затръшна с тялото си, преди да се строполи на земята. Чейс стоеше като замръзнал от другата страна и се взираше ужасено в празното пространство, където преди секунди стоеше красивата млада жена, а сега се стелеше облак от сиво и червено…

Няколко секунди след свръхзвуковия куршум до тях достигна пропукването от снайперската пушка на Дина.