Чтение онлайн

Когато външният портал на замъка се отвори, те влязоха в двора и паркираха до два снегохода. Посрещна ги висок, кльощав мъж в тъмни дрехи, който се представи като Курт, икономът на Щаумберг. Самият хер Щаумберг, който ги очакваше пред портите на замъка, беше около четирийсетте, с пясъчноруса коса и широки гърди, излъчващ изискана интелигентност. И за огромно изумление на Чейс, той наистина носеше монокъл.

— Толкова се радвам да ви видя, хер Щаумберг — усмихна се Нина. Тя представи Чейс и Мичъл, и огледа огромната зала, в която бяха влезли. Както беше предположила от плановете, тя беше симетрична, от всяка страна се издигаше по едно каменно стълбище, което водеше към балкон, който продължаваше покрай стените до задната част на залата, покрай високи прозорци с цветно стъкло. От високия таван висяха полилеи, а огромните, тежки гоблени стигаха почти до пода. Между тях бяха наредени рицарски брони. Цялата зала бе облицована с тъмно дърво, с толкова дебел пласт лак, че заприличваше на кехлибар. — Това е… Много е впечатляващо.

— Благодаря — каза Щаумберг, — но отопляването му ми струва страшно много пари! — Всички се засмяха учтиво на шегата, която разчупи леда. — Моля, последвайте ме. На горния етаж имам една по-топла стая.

Той ги поведе нагоре по едното стълбище и след това по балкона, където бяха подредени още лъснати рицарски брони. На края имаше друга вита стълба от ковано желязо, която водеше надолу. Това беше един от асиметричните елементи, които бяха забелязали в плановете. Икономът отвори вратата зад нея и ги покани да влязат в стаята.

Това беше кабинет; в голяма каменна камина танцуваше топъл огън. Висок прозорец разкриваше гледка към долината и селцето, въпреки че разположението на креслата подсказваше, че вместо зашеметяващия пейзаж отвън, Щаумберг предпочиташе да гледа огромния плазмен телевизор, който съвсем не изглеждаше на място тук.

— Заради футбола — обясни той, като им махна с ръка да седнат и сам се настани в креслото си. — Искате ли нещо за пиене? Кафе, чай, шнапс?

Нина реши, че й е твърде рано за алкохол, затова учтиво прие чаша кафе, Мичъл и Чейс също. Курт се поклони и излезе от стаята.

— Благодаря, че приехте да се видим, хер Щаумберг — каза Нина.

— О, за мен е истинско удоволствие! Тъкмо преди два дни четох за вас. — Той порови из купчина списания и извади едно. — Виждате ли? — Той разгърна листите; официалната снимка на Нина в АСН се мъдреше до една по-голяма фотография на миниподводницата над разкопките на Атлантида. — Обичам да се гмуркам и да изследвам потънали кораби. Но онова, което вие направихте, е много по-вълнуващо! И какво мога да направя за вас, доктор Уайлд? Колкото и да ми се иска да науча повече за откриването на Атлантида, подозирам, че едва ли сте дошли при мен за това, нали?

— Страхувам се, че не. Въпреки че правим проучвания върху една друга легенда. — Тя погледна към Мичъл. — Не знам каква част от това мога да ви разкрия…

— Нека позная — въздъхна Щаумберг и се намръщи, набръчквайки носа си. — Търсите Екскалибур.

Нина примигна изненадано.

— От къде знаете?

— Преди няколко месеца един мъж доста време ми досаждаше заради това. Имаше откачената теория, че част от него е скрита тук, в нацистка съкровищница. Но аз съм прекарал целия си живот в този замък и тук няма никакво скрито съкровище. Като дете съм обходил и най-скритите кътчета и щях да зная, ако има нещо такова! Но този човек, как му беше името… Руст?

— Бернд Руст.

— Познавате ли го?

— Познавах го — отвърна Нина. — Той беше убит.

Щаумберг се стресна.

— Убит? Съжалявам. Не го харесвах, много ме дразнеше, но не му желаех злото.

— Работата е там — продължи Нина, — че той беше убит заради своите проучвания във връзка с Екскалибур. В началото и аз не му повярвах, но оттогава… да речем, че според нас той е бил прав. Затова АСН търси останалите парчета, надяваме се да ги намерим преди да попаднат в ръцете на неговите убийци.

Австриецът определено се чувстваше неудобно.

— И според вас едно от тези парчета се намира тук?

— Да.

— Което означава, че убийците му може би си мислят същото?

— Това е малко вероятно — каза Мичъл. — Точно затова молим за разрешението ви да го потърсим.

— Но къде? — попита Щаумберг. — Не мога да се сетя къде би могъл да бъде скрит, за да не е намерен досега.

— Ами мазето? — попита Нина. Тя разгъна плановете на подземния етаж на замъка. — Виждате ли? Замъкът е построен в напълно симетрична форма, с изключение на тази стая, която е малко по-къса от другата.

Щаумберг взе плана и го загледа с интерес — след което пребледня.

— О. Винарската изба.

В този миг влезе Курт, който носеше поднос с димящи чашки кафе. Той зърна изражението на Щаумберг и го попита нещо на немски, като получи доста раздразнен отговор. Нина схвана достатъчно, за да разбере, че двамата обсъждаха избата.

— Нещо не е ли наред?

— Аз… Предпочитам, да не ви показвам тази стая — отвърна Щаумберг.

— Нали казахте, там няма нищо скрито? — попита Чейс.

— Нищо, за което да се сещам, но… — Той разтърка врата си. — Просто… Предпочитам да не пускам никого в тази стая. Но двамата с Курт бихме могли да я проверим и да ви кажем, ако открием нещо.

— Бихте могли — каза Мичъл, — но работата е в това, че хората, които убиха Руст, също така откраднаха и проучванията му. Същите, които доведоха и нас тук — натърти той. — Ако са успели да ги разшифроват, може би също ще ви посетят. Но те няма да ви молят за позволение да претърсят замъка.

— Няма да ги допуснем вътре — отвърна неубедително Щаумберг.

— Ако искат да влязат вътре, ще го направят — каза Чейс. — Те вече убиха хора в търсене на това нещо, опитаха се да убият и нас.

— Ако парчето от меча наистина е тук, не трябва да допускаме да попадне в техните ръце — заяви Нина. — От изключително важно значение е АСН първа да стигне до него — това може да доведе до откритие, което е също толкова важно, колкото и Атлантида.

Щаумберг се загледа през прозореца и видимо се прегърби. След кратко мълчание отвърна:

— Много добре, ще ви пусна в избата. Но преди това… Настоявам за пълна дискретност от ваша страна.

— Имате я — увери го Нина. — Всичко ще бъде напълно поверително.

— Много добре. — Щаумберг се обърна с неохота към Курт и му каза нещо на немски. Икономът кимна с глава и отвори вратата на кабинета, като им даде знак да го последват.

Спуснаха се по спираловидното стълбище и минаха през двойните врати в дъното на голямата зала, излизайки в къс коридор, който водеше до стъпалата към долния етаж. Курт включи осветлението. Мъждивата светлина разкри тесен каменен проход.

— От тук — каза Щаумберг и тръгна към тежката дъбова врата вдясно. Отвори я, разкривайки стаята зад нея. Както бе очаквала Нина това се оказа винарска изба — но огромна! Покрай стените й се издигаха дървени рафтове, върху които бяха подредени хиляди бутилки.