Чтение онлайн

Тя хукна към стълбите, а Чейс я последва съвсем объркан.

— От къде знаеш?

— Защото току-що се качи в такси!

Гласът му натежа от сарказъм.

— О, не, такси! И това доказва, че той е от лошите! Кой сега е параноикът?

Те хукнаха надолу по стълбите, подминавайки двама от служителите в посолството, които отскочиха от пътя им.

— Откога Джак използва таксита? Всеки път, когато отива някъде, той използва правителствено превозно средство — кола, самолет, каквото и да е! Но сега, когато носи нещо невероятно ценно, той решава да отиде до летището с такси?

Те стигнаха до фоайето. Нина забеляза Пийч, който разговаряше с висок мъж с изсечено лице и късо постигана чисто бяла коса, който държеше другата метална кутия.

— Господин Пийч! Хей!

Той я погледна изненадано.

— Доктор Уайлд! Какво има?

Тя посочи с пръст кутията.

— Джак Мичъл ли ви даде това? — попита тя белокосия мъж.

Пийч отговори вместо него.

— Да. Ще го приберем в сейф, докато дойде моментът да се прехвърли в DARPA.

— Аха. А какво стана с другата кутия?

— Каква друга кутия?

— Кутията, която той се кани да отнесе на руснаците! Еди, да вървим! — Нина хукна към изхода, Чейс погледна Пийч, сви безпомощно рамене и хукна след нея. Единият от пехотинците, които стояха до детектора за метал на входа пристъпи напред, за да ги спре, но Пийч му извика да се отдръпне. Те се спуснаха по стълбите и излязоха на Гросвенър скуеър.

Нина се огледа за таксито.

— Къде се изгуби той? Накъде тръгна?

— Натам. — Чейс посочи наляво; пътят на площада представляваше еднопосочно кръгово движение, движещо се в посока, противоположна на часовниковата стрелка. Нямаше много коли, единственото такси, което се забелязваше, отиваше на изток, към сърцето на Лондон.

Нина забеляза черно такси пред хотел „Мариот“, който се намираше вдясно от тях. Те изтичаха до него и шофьорът ги погледна очаквателно.

— Следвайте онова такси!

— Шегувате ли се? — изхили се шофьорът.

— Ни най-малко! — Тя посочи към отсрещната страна на парка. — Трябва да отидем там, където отива то, бързо!

Шофьорът я изгледа така, сякаш беше избягала от лудницата. Чейс въздъхна и измъкна няколко банкноти.

— Петдесет кинта ще свършат ли работа?

— Това се казва мъжка дума — отвърна шофьорът с широка усмивка. — Скачайте вътре!

Таксито потегли с решително ръмжене. Нина се вторачи напред, докато подминаваха посолството и се отправиха на изток.

— Ето там! Ето го!

Шофьорът ускори.

— Видях, че излязохте от посолството — каза той. — Кого гоним сега? Терорист или шпионин?

— Крадец — отвърна Нина. Шофьорът като че ли не се впечатли особено, но продължи преследването.

— Така си мислиш ти — каза Чейс.

Нина се обърна към шофьора.

— Ако искате от тук да стигнете до Хийтроу, дали ще тръгнете по неговия път?

— Бога ми, не! — засмя се шофьорът. — В съвсем различна посока, мис.

— Нали ти казах — рече тя на Чейс. — Затова и не взе кола на посолството — не иска никой да разбере къде отива.

— Все още не мога да разбера мисълта ти — оплака се той. — Ако така или иначе смята да занесе меча на Васюкович, защо просто не го остави в Гластънбъри?

— Може би просто не е искал да си проваля прикритието. Не и пред нас.

— Добре, ако наистина работеше за Васюкович, щеше да остави Круглов да ни убие и да си измисли някаква история. Защо му е да ни оставя живи, след като вече разполага с меча?

— Не знам — отвърна Нина, поклащайки глава. — Но Джак познаваше Круглов и останалите… и те го познаваха.

— Щом са приятелчета, защо се опитваха да го убият?

Нина не знаеше какво да отговори на това. Вместо това се облегна назад и се загледа през прозореца докато приближаваха таксито на Мичъл, като техният шофьор се стараеше между него и другото такси винаги да има поне две коли. Завиха на юг, озоваха се на Риджънт стрийт, прекосиха осветения Пикадили съркъс и отново се отправиха на изток.

— Като че ли се е запътил за Лестър скуеър — каза таксиметровият шофьор. Движеха се като костенурки, бавно дори за лондонските стандарти, тротоарите бяха пълни с народ.

— Какво става? — попита Нина.

— Филмова премиера в „Емпайър“, госпожице. По-рано докарах две момичета — искаха да видят онзи американец, който играе в него, как му беше името, онзи с големите зъби. Грант Торн май. Жена ми го харесва, но според мен си е просто поредният силиконов американец. Не се обиждайте, госпожице.

— Аха. Хей, той спира — каза Нина, забелязвайки, че другото такси отбива встрани.

— Спрете тук — каза Чейс на шофьора. Таксито рязко спря до тротоара, докато Мичъл излизаше. Чейс плати на шофьора. — Задръжте рестото.

— Благодаря, приятел — отвърна шофьорът. Нина отвори вратата и видя Мичъл, който потъна в тълпата. — Дано хванете крадеца!

— Можеш ли да се ориентираш тук? — попита тя, докато двамата с Чейс тичаха след Мичъл, опитвайки се да не го изгубят в тълпата.

— Горе-долу. Докато бях със София, живеехме в Лондон.

— Така ли? Хм. Никога не си ми го казвал.

— Не може ли да не започваме пак? — Те излязоха на Лестър скуеър. Северната му част беше преградена и образуваше алея, която водеше към кино „Емпайър“. От двете й страни се бяха струпали зяпачи. Една лимузина спря до червения килим, започнаха да проблясват светкавици и момичетата запищяха неистово. Но ентусиазмът им бързо изчезна, когато пасажерите излязоха навън — изглежда, не бяха достатъчно известни, за да заслужат приветствия.

Нина погледна към киното. Огромен билборд обявяваше на света, че тук се прожектира „Морска буря“, лицето на настоящия любимец на Холивуд Грант Торн доминираше на фона на бурно море, експлодиращ хеликоптер и сладострастна млада жена по бански.

— Това е твоят тип кино — саркастично подметна тя. След това вниманието й беше привлечено от тълпата: по-точно от броя полицаи и охрана в и извън кордона.

Чейс си помисли същото.

— Ако наистина възнамерява да предаде меча на хората на Васюкович, избрал е много добро място да го направи. Пълно е с народ и с ченгета — така вероятността просто да го убият и да грабнат меча е минимална.