Чтение онлайн

Мъжът от запуснатата съборетина в края на задънената уличка излиза на кратка разходка от входната врата до ръждясалата зелена пощенска кутия. Скучна задача, която изпълнява само веднъж седмично. Винаги веднага след закуска, на път за църквата. Писмата в кутията са адресирани до Джон Джеймс, псевдоним, с който законно бе заменил истинското си име. Джеймс е най-разпространеното мъжко име в САЩ, следвано от Джон. Като се има предвид стремежа му да не прави впечатление, изборът изглеждаше съвсем логичен.

Джей Джей живее сам и има строго установени навици. Навикът е важно нещо. Сходен е с ритуала и близък до жертвоприношението. Той никога не отсъства от работа и никога не пропуска неделната литургия. Себеотдаването и предаността са две от най-важните неща в изключително странния му и затворен личен живот.

„Свети Патрик“ е една от малкото църкви, където все още можеш да чуеш традиционна католическа служба. Той винаги сяда на едно и също място. До централната пътека. Най-отзад. Идеалното място. Така може да влезе последен и да излезе пръв. Да си тръгне, преди другите да се скупчат около него и да препречат пътя му.

Той сяда в колата си и известно време гледа как неубитите се събират и си приказват, целуват се и се ръкуват, махат си и се усмихват, преди да се разделят и всеки да тръгне по собствения си греховен път.

Лъжци. Мошеници. Измамници. Той вижда истинската им същност.

Джей Джей включва двигателя на форда и потегля, докато преобръща в устата си пасажи от Писанието – като дете, което се опитва да запази завинаги сладкия вкус на бонбона в устата си.

– H'ostiam puram, h'ostiam sanctam, h'ostiam immacul'atam – жертва чиста, жертва свята, жертва неопетнена.

Когато се прибира вкъщи, съседите още мият и чистят. Той не им обръща внимание; влиза и се качва в спалнята. При ножчето за бръснене. Застава гол. Гол пред Бог. Бавно надрасква кръстове върху кожата на гърдите, краката и ръцете си. Стоманата се забива достатъчно дълбоко, за да пусне кръв, но не толкова, че да се наложи да го шият.

Невинаги е бил толкова предпазлив. В първите дни на посвещението си улучи бедрената артерия и за малко не умря. Сега е по-опитен. По-внимателен. Ужасно би било, ако умре, преди да е настъпил часът му. Ако умре, преди да изпълни дълга си. Той застава пред голямото огледало, монтирано на гърба на вратата, и оглежда кървящите си рани.

– Omnis honor et gl'oria – всичката чест и слава.

Повтаря думите шепнешком. Внимателно. Бавно. С големи паузи между тях. Омаян от тази мантра, взема дълъг бял чаршаф от купчината изпрани и го увива плътно около тялото си. Чувството е божествено – свежият плат, уханието на сапуна, кръвта, която бавно се просмуква в ангелската белота.

Джей Джей се свива на голия дървен под и си представя, че умира – че отлита направо на небето.

15

ПОНЕДЕЛНИК

КЪЛВЪР СИТИ, КАЛИФОРНИЯ

Часът е десет сутринта и калифорнийското слънце е ярко като на рисунка в детска книжка – нажежено кълбо от оранжева енергия, изгарящо всеки и всичко под себе си.

Докато карат към филмовата студия, за която е работила Тамара Джейкъбс, Ник смъмря „птиченцето“ Мици:

– Нямам нужда да ме сватосваш. – В гласа му прозвучава повече от неодобрение. – Беше ужасно неловко да се появи просто така там.

– Не, не е било неловко. Ти си идиот. Ейми е свободна и те харесва достатъчно, че да мине през целия град, и то без голяма надежда. Изтегли печеливш билет от лотарията, но предпочете да го изхвърлиш, вместо да прибереш печалбата. Ти си най-глупавият задник, когото познавам.

– Не трябва да ми се месиш така.

– Очевидно. – Мици го поглежда разочаровано. – Ник, събуди се и приеми истината. Ейми Чан е добра и умна, красива и свободна. Познавам я, откакто дойде да работи при нас. Приятелки сме; тя е прекрасна жена и повярвай ми, няма много като нея.

– Виж, знам, че е добър човек. Но моля те, остави ме да си гледам живота.

Лейтенант Мици Фалън не се предава лесно:

– Когато се сетиш да си гледаш живота, отдавна ще ти е минал срокът на годност. Вече никоя няма да те иска. Трябва ти стимул и това е моята задача. Да те стимулирам.

– Не и извън работата.

Ник за малко не добавя, че тя е последната, която може да го съветва за интимния му живот, но се въздържа. Мици има добри намерения; каквото и да прави или казва, винаги е от сърце.

– Три седмици. – Ник удря с ръка по таблото. – Нямам търпение. Само след три седмици ще съм цивилен.

– Благодаря. – Мици се прави на засегната. – И на мен ще ми липсваш.

Готова е да го подразни още малко, да му обясни какъв неблагодарен кучи син е, но вече са на мястото. Мици вдига черните си очила и показва служебната си значка на охраната пред входа на „Антеронъс филмс“. Бариерата на червени и бели ивици се вдига и те влизат.

Двете ченгета спират на паркинга и излизат под изгарящото слънце, копнеейки за бърза развръзка на случая, който вече заплашва да прерасне в сложно разследване. Към тях се приближава млада жена, помощник-продуцент, и прекъсва разсъжденията им. Прясна от колежа, тя кипи от ентусиазма на човек, току-що започнал първата си работа. Кани ги да се качат в кремав електромобил и ги кара до тухлената офис сграда, заобиколена от безупречно поддържани поляни и живи плетове.

Луксозен асансьор от лъскав месинг и чисти като сълза огледала ги качва до синия плюшен килим на шефския етаж, където, след като минават през двойна, ръчнорезбована врата, най-сетне се добират до изпълнителния директор на компанията.

Брандън Нолан е холивудско величие на около шейсет, наложил се още преди трийсет години като енергичен импресарио и гениален продуцент. Едва метър и седемдесет висок, той е едно от най-големите имена в киноиндустрията. Медиите отделят специално внимание на факта, че никога не излиза с жени, които са на повече от половината от собствените му години и не надвишават ръста му поне с десет сантиметра.

– Госпожо детектив, господине, заповядайте, седнете. С какво мога да ви помогна?

– Господин Нолан, една от сценаристките ви беше намерена мъртва в Манхатън Бийч – казва Мици, като изважда с бинтованите си пръсти копие на снимката, която намериха в дома на жертвата. – Тамара Джейкъбс.

Нолан сяда зад гигантското си бюро, събира ръцете си като къщичка и замислено поглежда снимката.

– Не я познавах лично.

Мици вдига вежди:

– Как така?

– Годишно правим по петнайсет-двайсет филма. Познавам всички режисьори, всички звезди. Обаче сценаристите? Само счетоводителите знаят кои са сценаристите. – Поставя ръката си върху един телефон. – Предложиха ли ви кафе?