Чтение онлайн

По едно време Ема прекъсва неловкото мълчание:

– Обичаш ли да слушаш новинарски станции?

– Понякога. Хубаво е да знаеш какво става по света.

– Знам. Лоши неща. Само това съобщават по новините.

Той понечва да възрази, но замълчава и пак сменя канала. Попада на някакво дискусионно предаване.

– ККЛА 99,5. Това е едно християнско радио. – Гласът на Ема зазвучава по-ведро. – Понякога го слушам. Може да ми се присмееш, но нощем, когато попадна на него, не сменям канала. Приятно ми е да слушам как хората си говорят мило и внимателно, вместо да си крещят и да се псуват като селяци.

– Просто харесваш станцията или самата ти си християнка?

– Не знам как да отговоря на този въпрос. – Тя го поглежда многозначително. – Можем да приемем, че съм. Нека да кажем така: не съм мюсюлманка или еврейка, значи трябва да съм християнска. – Посочва напред. – Тук трябва да завиеш надясно, веднага след онзи склад.

Той включва мигача на форда и завива по „Норманди“.

– Можеш да ме оставиш тук, ако искаш. Живея на две преки.

– Няма проблем. – Той се усмихва. – Би било нехристиянско, ако не те откарам до вас.

Тя също се усмихва:

– Благодаря. Аз съм на „Западна 169-а“. Следващата вляво.

Отстрани има паркирани очукани камиони, стари каравани и кемпъри, първи признаци за вида квартал, в който навлизат. Ема очевидно е бедно момиче, от бедно семейство. В наши дни човек не може да бъде собственик дори на дъска от дървена колиба, ако някой не му даде начален тласък.

– Ей там, веднага след стълба.

Той намалява и спира пред едноетажна сглобяема постройка – по-скоро барака, отколкото къща. Проскубани бурени и оплешивяла морава се крият засрамено зад изгнилата дъсчена ограда.

Ема вижда изражението му и започва да се оправдава:

– Не е много, но пак е покрив. Под наем съм. Няма смисъл да харча пари за нещо, което не е мое, нали?

– Да, така е. При мене е същото. Трябва да се боядисва, да се харчат пари, а аз нямам излишни.

Тя откопчава колана и взема чантичката си изпод седалката.

– Благодаря, че ме докара... – за малко не го нарече „Чироз“, – ... Джон. Искаш ли да влезеш?

Той инстинктивно оглежда улицата. Не вижда други коли. Значи едва ли някой го е забелязал, камо ли да е запомнил регистрационния му номер. В следващия момент обаче от една пресечка бавно излиза полицейска кола с мигащи сини светлини. Ченгетата вътре дори не го поглеждат, но това е знак.

Лош знак.

– Не, благодаря. Може би друг път.

Ема е разочарована. Джон Чироза е симпатичен младеж. Би било хубаво да има приятел в работата, особено ако това е шефът .

– Е, отново благодаря. До утре.

Тя се усмихва и затваря вратата.

– Приятни сънища – измърморва той, докато я гледа как се отдалечава.

Изчаква я да влезе в двора и се усмихва, когато тя поглежда назад и му махва. Къщите в квартала са нагъчкани плътно – има десетки прозорци, от които могат да гледат съседи. Ема е в безопасност тук.

Засега.

21

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

В единайсет вечерта стаята на отдел „Убийства и грабежи“ е почти пуста. Останала е само най-жалката паплач: новобранци, работещи нощна смяна, за да се натягат, и дърти непрокопсаници, толкова изпаднали, че са затънали в утайките на системата.

Ник Каракандес също е затънал – в записите от охранителната камера в Манхатън Бийч. Негов ред е да гледа мониторите. Не че е кой знае какъв проблем. Предпочита да е тук, отколкото вкъщи със спомените, които не искат да изчезнат. Пие студено кафе и зяпа ускорените кадри от записа. От коридорите около него се чува глъчка. Женски гласове. Пресипнали. Крещящи. Псуващи. Проститутки, докарани от нравствения отдел – изръсват ги, после им записват данните и пак ги пускат на улицата, където всичко започва отначало. Ник е виждал всичко тук – полицията арестува момичетата, глобява ги и ги освобождава. И те пак трябва да проституират, за да изкарат парите за глобата. Омагьосан кръг. Някъде беше слушал едно изчисление, че ако момичетата получаваха помощи от 500 долара на седмица, нямаше да се налага да се продават, щяха да се откачат от сутеньорите и щатът Калифорния щеше да пести над милион долара годишно. Ник не знае дали е вярно, но не би се учудил, ако е.

Поглежда часовника си. Още един час и ще си тръгва. Смята да стои до полунощ – може би дотогава ще се умори достатъчно, за да поспи няколко часа, след като се прибере. На екрана пред него се вижда тъмният плаж. Невидими океански вълни се разбиват безмълвно на записа без звук. Жълти охранителни лампи бледо осветяват част от аквариума и океаноложката лаборатория, които двамата с Мици огледаха. Няколко двойки се помотват по кея, облягат се на парапета и си приказват. Минават двама пияници, палят цигари. Единият се изпикава в океана. Другият е толкова зле, че се сгушва пред входа на лабораторията и заспива.

Ник ускорява записа още малко, до трийсет и два пъти от нормалната скорост. Изведнъж някакъв проблясък привлича вниманието му. Той поглежда времевия индикатор. Часът е малко след два – по-точно 2:09:15. В кадъра бавно се появява автомобил и сърцето на Ник се разтуптява. Никоя кола няма работа на кея по това време и шофьорът го знае. Фаровете са изгасени – проблясъкът, който забеляза Ник, е от отражението на охранителните лампи върху колата. Той се навежда към монитора и се взира във всеки пиксел на екрана. Колата спира. В тъмното Ник не може да различи нито номера, нито марката и модела. Автомобилът е джип, но не голям като „Ланд крузър“ или „Рейндж ровър“ – нещо по-малко.

Охранителните лампи са толкова жълти, а камерата – толкова слаба, че е невъзможно да се разбере дали колата е черна, синя или зелена. Шофьорската врата се отваря. От вътре се измъква слаб силует. Ник си спомня височината на парапета и докъде му стигаше. Шофьорът изглежда негов ръст, около метър и осемдесет, не повече. Мъжът отива отзад и отваря багажника. Ник почти забива носа си в монитора. Мъжът на записа се навежда и изважда нещо от автомобила. Качеството не е достатъчно добро, за да се види какво вдига, но то изглежда достатъчно дълго, за да е труп.

Какво друго би могло да бъде?

Ник разсъждава над този въпрос, докато гледа как мъжът отива до ръба на кея и хвърля онова, което носи, в тъмните води на Тихия океан.

22

ВТОРНИК

Мици никога не пристига на работа преди Ник. Това е тяхната уговорка. Тя кара Амбър и Джейд на училище, а той идва рано и преглежда какво ново е пристигнало през нощта. Ако има нещо важно, се обажда. В противен случай тя се появява между девет и девет и половина. За компенсация донася кафе от „Старбъкс“, а във вторник – понички или мъфини. Днес носи мъфини.

– Е, как е нощната ми птица? – пита, като поклаща хартиеното пликче с бинтованата си ръка. – Свърши ли нещо, за да заслужиш лакомството, което ти нося? Можеш да избираш между захаросан джинджифил и диетични боровинки за компания на горещото кафе.

Ник дори не я поглежда.

– Това, което съм ти подготвил, заслужава много повече от всичко, което носиш в тази торбичка. – Посочва разпечатката от записани часове и бележки от снощното гледане на записи. – Имаме следа.

– Сериозно? – Тя оставя пликчето на бюрото му и закачва сакото и чантата си на облегалката на стола. – Да не би да ти се усмихна късметът?