Чтение онлайн

— Ужасно се радвам, Дейвид. Не мога да изразя благодарността си.

Вдигна очи към Харди, който се подпираше на металния шкаф и гледаше с безразличие. Фримън прелисти още една страница и се вторачи в заглавието.

— Значи няма да искате смъртно наказание? — попита той, без да вдигне очи. — Това ще е доста добра реклама.

— Така е, Дейвид, макар че честно казано, не се нуждая от нея. Ако трябва да съм искрен, предпочитам да отделя това време за кампанията си.

Харди забеляза, че Пауъл използва изразите „честно казано“ и „ако трябва да съм искрен“ в две последователни изречения. Лъжеше за нещо — явно не смяташе, че осъждането на Дженифър е толкова сигурно.

Но Фримън нямаше намерение да разкрива картите си току-така. Поглади небръснатата си челюст, въздъхна, прелисти на следващата страница.

— Зависи от клиентката ми. — Най-накрая остави списанието и погледна Пауъл. — Какво са направили с нея, Дийн? Твърди, че са я изнасилили. В ареста.

— Надявам се да не е вярно, Дейвид. Но не трябваше да бяга. Решила е да го направи, поела е риска…

— Би могъл… ей така, от човешко чувство, да се откажеш от смъртното наказание и без да се признае за виновна.

Пауъл не се изненада. В стратегическо отношение последните събития не бяха лоши за Фримън — клиентката му е била малтретирана, ако не и изнасилена. Пауъл я бе видял и си даваше сметка, че може да предизвика известно съчувствие. Всичко това мина през главата му за част от секундата.

— Не мога да изпитвам жалост към нея след онова, което е направила. Сама си е виновна за всичко.

— Сама си е виновна, че са я изнасилили, а?

Пауъл не би могъл да направи подобно изказване — би ликвидирал всичките си шансове да го изберат.

— Не казах това, Дейвид, и много добре го знаеш.

Естествено, че го знаеше. Харди се радваше, че е на страната на Фримън. Намекът, че би могъл да повтори думите на Пауъл пред репортерите — че Дженифър Уит сама си е търсела изнасилването, — можеха и да променят положението. Харди почти очакваше прокурорът да капитулира, да се откаже от смъртното наказание, да го замени със затвор, дори възможност за предварително освобождаване с изпитателен срок. При това положение нямаше да има втора фаза и Харди щеше да остане без работа.

Но Пауъл не се бе издигнал до поста, който заемаше — старши помощник главен прокурор — с мекушавост. Само се усмихна и заяви:

— Не си падам по рецидивистите убийци. А това, което й се е случило извън затвора, или извън страната… — Той разпери безпомощно ръце. — Не е наша работа.

— Ще разследвам какво се е случило в Коста Рика.

— Така и трябва. Аз също. Обади се, ако мога да ти помогна с нещо. В случай, че наистина е станало нещо, няма да го оставим без последствия.

Пак пози и политика. Харди взе списанието от скута на Фримън и го отвори наслуки. Вече не го интересуваше какво друго ще се изрече в този кабинет.

Медицинският център „Йерба Буена“ се помещаваше в няколко постройки на около километър от областната болница на Сан Франциско.

Харди стигна там малко след единайсет и се стъписа — за гостите, персонала и пациентите имаше безплатен паркинг. Навсякъде в града паркирането струваше четири долара на час, минимален престой два часа. По улиците нямаше места — за няколко метра пространство край бордюра вече се водеха престрелки.

Проследи указателните табелки през плетеницата от алеи и най-накрая стигна до дървена беседка, в която видя покрит със стъкло указател на отделенията и лабораториите със стрелка, указваща къде се намира той. Името на Лари Уит го нямаше, вероятно отдавна. Бяха изминали малко повече от шест месеца от смъртта му — Харди отбеляза мислено, че колелцата на съдебната система все още не са се завъртели и на един градус, което беше нормално. Нямаше и никакви изгледи нещата да се ускорят.

Бягството на Дженифър не бе настроило никой от полицията, съда и прокуратурата благосклонно към нея. Сега беше в ареста, със сериозно окастрени права на телефонни разговори и свиждания. Твърдеше, че дори храната й станала по-лоша. Правилникът не предвиждаше подобни мерки, но Харди и Фримън от опит знаеха, че след бягство от затвора, отношението към беглеца се променяше значително. Дори им обясниха, че „поради бюрократични усложнения“ във връзка с екстрадирането, Дженифър нямала да има право дори на среща с адвокатите си цяла седмица.

Хубавото време продължаваше и ефектът от климатичната инсталация бе приятен. Харди остана впечатлен. Представата му за здравеопазването — особено в града — беше потискаща. Анонимни лекари и медицински сестри се грижат за непознати хора в стерилна, безлична обстановка.

Стъклата в приемната бяха зеленикави, а по канапетата имаше меки възглавнички в жизнерадостни тонове — жълто, оранжево, синьо. На пода беше постлан дебел килим — не вездесъщите жълтеникави плочки, които Харди очакваше да види. Нямаше предварително уговорена среща, така че се налагаше да почака, но го увериха, че господин Сингх ще го приеме съвсем скоро.

Същото спортно списание, което видя в кабинета на Пауъл. Не 11 юни, а 12 юли май беше щастливият му ден. Замисли се дали да не си купи лотариен билет.

Али Сингх отговори на първите му въпроси достатъчно компетентно, но държеше малките си ръце на бюрото пред себе си с преплетени пръсти, сякаш се притесняваше по някакъв начин да не издаде нервите си. Беше с бяла риза, тясна кафява вратовръзка, спортно сако. Кимаше примирително.

— Виждате ли, вече идваха от полицията. Питаха ме същото.

Харди се наклони напред.

— Запознах се с всичко, което са иззели, господин Сингх. Докладите за разпитите и така нататък. Интересувам се повече от личните му взаимоотношения. С другите лекари, с медицинските сестри и така нататък.

— Това е малко… не знам. Аз не познавах доктор Уит лично. Тук имаме доста лекари и те рядко работят заедно.

— Значи изобщо не сте го познавали?

— Вижте, разговаряли сме по административни проблеми, но само толкова. Той вършеше своята работа, а аз моята. — Сингх повдигна вежди, разплете пръсти за секунда, пак ги сплете.

— Не сте имали никакви проблеми, така ли?

Сингх се усмихна.

— Човек има проблеми с всекиго. Докторите са доста своенравни и суетни, трябва да знаете. Винаги държат да стане както искат те, а пък аз трябва да балансирам, така че понякога имаме конфликти, но те не са сериозни.

— А с доктор Уит?

— Доктор Уит ми допадаше. Понякога… понякога спорехме за разходите, как да постъпим в един или друг случай.

— И как постъпвахте? Той повече ли се ядосваше от другите?