Чтение онлайн

Ядоса се и понеже имаше на разположение цял час до срещата с Франи, спря за миг във фоайето, огледа се и тръгна по дългия кънтящ коридор, към който сочеше стрелката с надпис „Акушеро-гинекология“.

В чакалнята имаше осем момичета, които едва ли бяха навършили двайсет, а няколко приличаха на петнайсетгодишни. Две от тях бяха с приятелите си — може би — и им стискаха ръцете. Едно седеше между родителите си и плачеше. Останалите чакаха мълчаливо — дъвчеха дъвка, прелистваха списания или слушаха музика със слушалки. Отегчени и изпълнени с безразличие? Уплашени и стъписани? Не беше лесно да се прецени.

На приемното гише седеше приветлив млад негър с добре оформена брадичка и значка „Горд хомосексуалист“, на която бе изписано името „Сам“. Харди му подаде визитна картичка и го помоли да го изпрати при някой, който би могъл да му разкаже нещо за доктор Уит.

— Можеш да питаш мен — отвърна негърът. — Спомням си го много добре. Жалко, че се случи така.

Харди се съгласи и обясни, че целта му е да изясни тъкмо тази трагедия.

— Мислех, че го е убила жена му.

— Така казват всички.

— А ти мислиш, че не е тя?

— Тя твърди, че не е, така че съм тръгнал да обръщам камъните. Може би изпод някой ще изскочи змия.

— Тук? В клиниката?

— Отвън на тротоара видях цяла тълпа разгневени хора.

Сам махна с ръка.

— Онези ли? Зарежи ги. Те само там висят.

— Умряха хора, Сам. Няколко души от подобни клиники ядоха бой.

Сам се усмихна самоуверено.

— Ами бакалите? Автобусните шофьори? И те ядат бой от време на време. Такъв е животът в големия град.

Харди опита нещо друго.

— Добре, може да е било личен проблем. Някой от персонала, например. Не знам. Някой може да му е имал зъб.

— Ами. Няма начин. Това тук не е светски клуб. Лекарите доброволци идваха, вършеха си работата и си отиваха. Уит идваше най-често. Тук никой не им плаща, така че няма защо да се задържат. — Сам махна с ръка към чакалнята зад Харди и сниши глас. — Не сме увеселителен парк.

Явно нямаше да изкопчи нищо повече. Посочи визитната си картичка на перваза под гишето и каза:

— Ако се сетиш за нещо… каквото и да е… ще ми се обадиш, нали?

Харди проследи с поглед жена си, докато тя прекоси ресторанта и забеляза как седящите на бара обърнаха глави след нея. Един от проблемите му с нея в началото беше красотата й — почти прекалена. Знаеше, че е много лесно да се подлъжеш по хубаво лице. Беше му се случвало.

Макар и да познаваше Франи още от съвсем малка — сестричката на Моузес, — след като започна да се привързва към нея, когато я видя както трябва, си наложи да натисне спирачката. Не задълго, само колкото да се убеди, че онова, което обича у нея, не е отвън, а вътре. Така или иначе, три години по-късно не можеше да не признае, че голяма част е и отвън.

Приближи се келнера и задържа стола, докато тя седне. Дребните удобства.

— Защо се усмихваш?

— Аз съм повърхностен. Плитък. Питах се дали връзката ни не е чисто физическа.

Франи мушна изискано в устата си парченце калмар. Бяха до витрината и гледаха обления в слънце площад.

— Поне част от нея е.

Не бяха го обсъждали специално, но някак си и двамата чувстваха, че от време на време се налага да ходят на места като това — светли, хубави, безгрижни — за да измият тръпчивия вкус на сутрините.

Тя протегна ръка и прокара пръст по челюстта му. Взе чашата си и се вгледа във виното вътре.

— Два дни поред вино. Смяташ ли, че Винсънт ще се чувства добре? — Все още го кърмеше, макар че му даваше и бананова каша.

Харди я увери, че малкият няма да забележи разликата. Пък и майка му все още не се беше удавила в алкохол.

— Знам. Тревожа се. — Франи остави чашата и задраска с нокът по покривката. Не се тревожеше за Винсънт и Харди си даваше сметка за това.

— Много ли?

Тя кимна.

— Погледни тези хора тук… колко щастливи изглеждат. А там, в затвора… Човек започва да се пита кое е истинският свят.

Харди сложи длан върху нейната.

— Колко сами сме всъщност… — добави тя.

Келнерът прибра празната чиния от масата, после изчисти няколко несъществуващи трохи с четка. Някой засвири на пианото край бара — класическа музика. Сами? Беше склонен да се съгласи.

19

До петък Харди имаше чувството, че е проверил всичко възможно, но не бе открил нищо съществено. Когато съобщи на Фримън за разликата в часовниците на банката и полицията, той прие новината с обичайната си скептичност, макар и неохотно да се съгласи, че след време този факт може да се окаже полезен за тях.

Отношението на Фримън накара Харди да реши, че се поставяш в по-неизгодна позиция, ако смяташ клиента си за виновен. Самият той се опитваше да бъде обективен. Беше се уверил в правотата на Лайтнър за предаваната от поколение на поколение склонност към насилие в семейството от няколко публикувани и непубликувани източника. Майката на Дженифър бе търпяла побоищата вкъщи многократно, може би без да се оплаква пред децата си. Дъщеря й постепенно бе приела, че именно това трябва да очаква от семейния живот, че ако не е така, значи нещо не е както трябва, значи отношенията не са достатъчно интимни.

Излиза, че Лари редовно е биел жена си, мислеше Харди. Несъмнено така бе постъпвал с нея и първият й съпруг, Нед. Според теорията на Лайтнър, тя трудно би се омъжила за човек, който не се е държал поне донякъде грубо с нея, още докато я е ухажвал — не би го възприела като достоен за съпруг материал.

Независимо дали щеше да се докаже в съда или не, твърдението на Теръл, че Дженифър е инжектирала първия си мъж с атропин звучеше твърде правдоподобно, а ако е убила Нед, вероятно беше убила и Лари, нали?

Ако Дженифър наистина беше убила и двамата, едва ли някой щеше да отрече, че е имала сериозни основания да го направи, но пък и защитата би имала сериозни проблеми в съда, както винаги при предумишлено убийство. Клиентката им продължаваше да отрича, че е била малтретирана — единственият й шанс за смекчаване на вината. Дейвид Фримън беше бесен, въпреки клетвената й декларация.

Фримън се опасяваше, че ще загуби и че обжалването няма да даде резултат. Ръцете му бяха вързани — не можеше да се позове на побоищата, защото това означаваше да признае вината на клиентката си, независимо от собственото й упорито отричане.