Чтение онлайн

Но аз бях на мястото си и както се е случвало често в критични моменти, не загубих самообладание. Намокрих челото й с вода и само след няколко секунди тя отвори очи. Всъщност тя ококори очи, но нали не са ми по вкуса драстичните думи, казвам „отвори“.

— Събирайте сили, другарко Кодова! — рекох й, за да я успокоя. — Каквото е станало с вашия баща — станало е, нищо не може да се поправи. Вие да сте жива и здрава!

Като ме гледаше втренчено, тя въздъхна дълбоко и поклати глава. Моите приказки бяха тъжни, но в тях имаше желязна логика и на нея не й оставаше нищо друго, освен да се примири.

— Вашият баща ще остане във времето със своите противогрипни серуми! — рекох й, за да посмекча малко голямата й скръб.

Тя продължаваше да ме гледа втренчено. Стори ми се, че устните й се поразтвориха леко, навярно събираше сили да ми зададе някакъв важен въпрос във връзка със серумите на баща си. А най-важният серум, над който работеше напоследък покойният й вече баща, беше тясно свързан с превантивната битка против хонконгския грип, тоя бич за съвременното човечество. Затова побързах да продължа мисълта си, още повече че в подобни минути е повече от неудобно да се мълчи. Рекох й:

— Доктор Беровски също работи напоследък върху един серум против хонконгския грип. Двамата учени като че ли се съревноваваха кой от тях пръв ще достигне до великото откритие. Но аз имам чувството, че покойният ви баща беше отишъл много по-напред. Той беше може би само на крачка пред един световен успех, пред една Нобелова награда. И ако не беше туй нещастие! — махнах аз с ръка.

— Не ми се вярва доктор Беровски да е убил баща ми! — каза тя и поклати глава. — Вие намеквате за такава една възможност, но на мен не ми се вярва!

— Доктор Беровски? — заекнах аз.

Подобна мисъл, кълна се в честното си име, до тоя миг не беше се мяркала в главата ми. И ако се беше втурнала в стаята кълбовидна мълния например, нямаше да ме изненада повече.

— Не, не ми се вярва да е доктор Беровски! — повтори тя.

— Да, разбира се! — промънках аз и потърсих с очи някакъв стол, на чиято облегалка да се подпра, защото стаята като че ли отново захвана да се клати пред очите ми. — Разбира се! — кимнах аз, но с какво се съгласявах — не ми беше ясно. Възможността Беровски да е убиец пробождаше и разтърсваше съзнанието ми като ток.

— Ох, да бяхте ми дали чаша вода! — изстена тя.

Изоставих идеята за стола, макар да чувствувах ужасна необходимост от облегалка. Протегнах ръка за гарафата водата, но не успях да я докосна, ръката, ми увисна. На прага на стаята беше застанал окървавеният Краси. Той гледаше жена си — не бих казал начумерено, а по-скоро с някакво мрачно любопитство. Сякаш беше проиграл на комар последния си лев и сега очакваше да чуе от нея как да постъпи: да сложили тутакси примка на шията си или да отложи тази последна работа за по-нататък.

Но тя, за превелико мое учудване (ах, тази вечер изненадите нямаха край!) — за невъобразимо мое учудване не поиска да изслуша от него нито дума, нито звук.

— Вън! — изкрещя тя, като се надигна на лактите си. Гледаше мъжа си така, както човек би гледал смъртта си, ако смъртта би се появила пред очите му в образа на жив човек. — Ти!? — задъхваше се тя. И повдигна заплашително пръст, сочейки коридора: — Навън!? Вън!

Само една пяна от бесен гняв дето не хвърчеше от устата й в тоя миг!

Краси като да се вцепени за някое време и изразът на мрачно любопитство, с който беше се появил, започна бързо да се заменя с едно глуповато-идиотско изражение, каквото се изписва по муцуните на мацароците, когато биват грубо отритнати от своите капризни любимки.

Сцената беше напрегната, изпълнена, както казват литераторите, с „шекспировски“ драматизъм: нито Краси си отиваше, нито Надя сваляше показалеца си, който беше най-категорично насочила към вратата. Чудех се каква роля да поема отгоре си — Надя много приличаше на някогашната моя Христина, но пък Кодов — Краси й беше законен съпруг. От друга страна, тя беше по-потърпевша, защото нейният баща беше убит, а пък на Краси му нямаше нищо. От съзнанието ми при това не изскачаше мисълта, че във външното антре на апартамента лежи трупът на намушкания професор Астарджиев и че Надя Астарджиева — Кодова беше намекнала, макар и по обиколен път, че възможен убиец на баща й може да бъде и доктор Беровски? Ето сред каква сложна обстановка се намирах, когато навън прозвучаха тревожно сирените на милиционерските коли. Разбира се, аз щях бързо да се ориентирам в ролята си, в това отношение винаги съм действувал твърдо и безпогрешно, но в случая бях заварен още неподготвен психологически от представителите на реда.

Предварителното следствие по убийството на проф. Иван Астарджиев започна към 11.30 часа през нощта на 7 срещу 8 януари в жилището му на улица „Антон Павлович Чехов“ №80. Бяха разпитани близките и приятелите му, които същата тази вечер той беше по-канил у дома си.

Но преди да продължа разказа си, мисля, че ще бъде полезно да кажа набързо няколко предварителни думи за квартала, където стана убийството, и за някои от хората, които посещаваха дома на убития.

Апартаментът, в който живееше проф. Астарджиев, беше негов собствен, намираше се на втория етаж на една сива и безлична жилищна сграда, каквито бяха повечето постройки в този сравнително нов софийски квартал. Допреди петнадесетина години по тия места се зеленееха китни дворчета, овощни градини, кипреха се бели двукатни къщи като малки вили — всичко това беше пометено за едно само десетилетие от ускорено панелно строителство.

Помежду зелените дворчета се промъкваха едно време улици с имена на писатели — Антон Павлович Чехов, Димчо Дебелянов; и други улици с поетични наименования — Люлякова градина, Латинка, Тинтява. Предполагам, улица „Чехов“ да е напомняла на по-книжовните жители на кварталчето, да речем, повестта „Степ“ от същия писател или драмата му „Чайка“, или прелестната му и винаги съвременна новела за „лекомислената“ жена. Може би улица „Димчо Дебелянов“ да е извиквала в съзнанието на мнозина почитатели на поета спомени за безгрижните времена на младостта им, преживяна сред тишината на провинциални дворове, под сенките на „белоцветни вишни“. Слава богу, същите улици ги има и днес. Сега те се промъкват между скучни 5–6-етажни блокове, по чиито еднообразни балкони се ветрее проснато за съхнене шарено пране.

Няма ги дворчетата, зашумелите градинки, няма ги „белоцветните вишни“. Вихрушката на урбанизацията запокити в небитието „тихите“ домове, а напрегнатият ритъм на живота изпрати в света на антикварията тихите и поетични утринни мечтания. В днешно време сутрин, когато всичко живо, годно за работа и учене, се втурва към предприятия, училища и университети, едва ли ще се намери човек, който, минавайки, да речем, по улица „Чехов“, да свърже в ума си името на улицата с Чеховата „Чайка“ или с „Дамата с кученцето“, или с „Лекомислената“, или с кое да е друго произведение от великия писател. Едни тичат презглава да гонят трамваи и рейсове, други повтарят в паметта си домашни заръки за хляб, масло и не знам още какво си, на трети е още горчиво от поредната семейна свада и ако някой се сети все пак за Чеховата „Чайка“ или за Димчовото „Помниш ли“, или си помисли за цветя и люляци, той ще да е непременно или скорошен пришелец от най-новия град на републиката, или непоправим чудак.

Навярно читателят си спомня, че в този квартал се засели някога, преди доста години, и Авакум Захов, по времето, когато го произведоха майор от контраразузнаването. Зад гърба си вече имаше момчиловския случай, шапната афера и току-що приключилата история с кинорежисьора от документалната студия, веселяка Асен Кантарджиев. Къщата беше собственост на жилфонда при градския съвет и затова не беше обвързана с никакви наследници; в партерния етаж живееше пенсионираният военен доктор Свинтила Савов с племенницата си Виолета, тогава студентка в художествената академия; а Авакум се разпореждаше в горния етаж — две стаи с веранда, която гледаше към боровата гора. В голямата стая беше изкусурена чудесна камина и сигурно заради нея Авакум реши да купи непременно къщата — както знае читателят, отбелязвали сме го неведнъж, той беше „болен“ по камините, истинските, напомнящите старовремските оджаци.