Чтение онлайн

— Да има от винцето и за после! — поклащаше глава и заговорнически ми смигаше.

Беше по характер скъперник, а това вино особено му се свидеше, нали го провождаха от родния му край!

Освен на Авакум, още на едного не доливаше чашата с чешмена вода — на сина си Радой. Радой беше по-млад от сестра си Надя с две години, работеше като инженер-нефтодобивник в Либия и когато си дохождаше в отпуска, професор Астарджиев се подмладяваше сякаш, една голяма вътрешна радост заличаваше като с вълшебен сюнгер поне десетина години от изпитото му и нарязано от дълбоки бръчки лице. Той беше хубавец — донжунаовски тип, веселяк по душа, но зад тая ефектна и забавна фасада надничаше зорко един студен и пресметлив ум, който — поне на мен така ми се чинеше — във всеки момент си даваше точна сметка „кое колко пари струва“ на житейския пазар; за да не се излъже случайно и да хвърли „на вятъра“ някой и друг „грешен“ лев?

Ще приключа краткото си въведение, като спомена още едно лице, което посещаваше дома на професора. Това лице беше икономката му Дора. За нея знаех следното: че е на години колкото дъщеря му Надя, че е вдовица на един бивш сътрудник при института, че дохожда в дома на професора сутрин и си отива следобед. Тя беше нежна, русокоса хубавица, северен тип. В наследствения й ген, след стотици комбинации през вековете, бяха пръкнали навярно родовите черти на някой нормандски рицар, минал през българските земи по време на кръстоносните походи. Какво ли не се е случвало на тоя свят! Така или иначе Дора беше от категорията на жените-загадки. Една жена, както се изразяват на поетичен език — мечта.

Но ако северната хубост на Дора беше една „мечта“, присъствието й в професорския дом — загадка, приятелството, което бързо се установи между Авакум и професор Астарджиев, дълго време остана непроницаемо за ума ми като уравнение от най-висш алгебричен разряд. В животоописанието си за тоя особен и знаменит човек аз съм отбелязал, че към петдесетте си години той беше станал вече самотник — нямаше приятели, доколкото дружеше с жени — бяха случайни познанства. Вярно, че аз вървях подире му и се движех в сянката му и не е лъжа, че той ме обичаше, но приятелство помежду ни не съществуваше, пък и не можеше да съществува. Ние с него бяхме неравностойни като личности, неравноправни в отношенията си. Защото, грубо казано, можеше ли между идола и неговия поклонник да има приятелство? Поклонникът изпитва непоклатимо възхищение към идола, а идолът се отнася снизходително към нищетата на своя поклонник, и когато случайно се мерне в полезрението му — потупва го снизходително по рамото, дори го препоръчва с два-три реда до някое учреждение, да го назначат на добра и подходяща работа. Да, идолът не е способен да изпитва приятелски чувства към поклонниците си, защото много знае за тях и вижда онова в душите им, което те крият от другите, а понякога и от себе си. И си мисля, че идолът поради знанието си за човеците е всъщност много самотно същество на света.

Тъй или иначе Авакум се сприятели с професора и стана чест гостенин на неговия дом.

Толкова сега за моите приятели и познати, които посещаваха къщата на улица „Чехов“.

На 7 срещу 8 януари празнуват именните си дни ивановците. Ивановци има много и всякакви, затова и на празниците им може да се случат много и „всякакви“ неща. Трябва да си призная, че от тия „всякакви“ неща аз очаквам да изскочи най-после и моят успех. През току-що изтеклата година бях дежурен на доста празници, и Никулден, и Васильовден накрая изкарах в дежурство, но без полза. За проклетия и през тия дни на ракията и виното не се случи нито едно произшествие като хората. Никакво интересно убийство или опит за покушение, никаква крупна кражба, нито един голям магазин обран, нито една солидна каса ограбена! В подземния свят на престъпността (защо наричат тоя свят „подземен“ един бог знае!) не можа да се случи нищо значително и аз, тъй да се каже, останах с празни ръце.

Ще си помисли човек, като ме слуша да говоря така, че съм готов да продам света на дявола, за да си създам работа. Ако някой човек си помисли така — е, ще бъде прав, но само отчасти. Първо, аз бих продал света на дявола, но най-много за една минута. Второ, като се условим с него предварително, че през тази минута той няма да подпали световна война, няма да причини природни бедствия и няма да предизвиква опити за повече от едно убийство, примерно на пет милиона жители. Освен това човекът, който би изказал подобно мнение за мен, следва да знае, и то много добре, че аз бих преговарял с дявола не за да създавам работа за него, а той да създава работа за мен, следователя. Пък аз, като откривам престъпника и го предавам в ръцете на прокурора, ще пращам по дявола всичката му дяволска работа. По този начин той ще губи, а аз ще се изявявам и ще печеля точки.

Ето за какво бих сключил договор с рогатия — отговорно, а не от глупави прищевки.

Но приказките ми за дявола са само едно празно бръщолевене, разбира се, те само намекват за лошото настроение, в което бях изпаднал броени минути преди да ми съобщят за убийството, станало тази вечер на улица „Чехов“. Наистина омръзнало ми беше да чакам своя час, който французите посрещат и изпращат с толкова очарователното си „Bonne chance!“

И все пак чувствувам се задължен да добавя накратко още няколко думи за особата си. Така например аз отрано разбрах, че Съдбата е сляпа и глуха и че раздава късметите и благоволенията си комуто се случи и както се падне. И понеже не се случих измежду щастливците, а имах амбиции — опрях се на мъдрата и изпитана във времето света „троица“: учение, труд, постоянство. Завърших ЕСПУ с отличие, изкарах блестящо конкурсния изпит и записах право. После станах първенец на курса, а още по-после специализирах криминология. Защо криминология? Защото кандидатите за тази специалност са най-малко, а освен това е една област с много „храсталаци“ и „заек“ непременно изскача изпод някоя трънка. Обстоятелство, от значение все пак за амбицирания човек.

Като се завърнах от специализация, назначиха ме в школата за подготовка на инспектори при милицията. Четях лекции и се мъчех всякак да втълпявам в главите на курсистите, тия бъдещи „развързвачи“ на сплетени възли, да им набивам в мозъците благоговейно отношение към теоретическите познания. Предупреждавах ги, че знанията, когато биват усвоявани както трябва, непременно се превръщат в качество и че това придобито качество става равностойно един ден на вродения талант (тоест на подареното слепешката от Съдбата дарование).

Но през вървежа на годините две обстоятелства започнаха да привличат вниманието ми. От една страна, виждах хора, които без да са особено подготвени по теоретическите дисциплини, жънеха успехи в практиката си и се издигаха все по-нависоко в служебната йерархия. От друга страна, аз, специалистът по теоретическите дисциплини, продължавах да тъпча на едно място и — което всъщност захвана най-вече да ме смущава — не виждах бързи и сигурни признаци за промяна към по-добро. Докато човек стигне професурата — най-горното йерархическо стъпало на теоретическите дисциплини, — старостта пристига, почетната титла започва да играе ролята на утешителна премия. Затова реших да се прехвърля на оперативна работа. Началството одобри желанието ми и ето че година вече аз съм следовател в милицията. Изминалата година излезе ялова, но ето че новата още с появата си любезно ми предложи едно интересно убийство. Убитият е професор, и при това началник, и при това началник на специална служба при Епидемиологичен институт! Bonne chance, другарю Канделаров, bonne chance!

Апартаментът на професор Астарджиев се намира на втория етаж на една четириетажна сграда от стандартен тип без балкони и еркери с фасада „дюс“. Зад гърба на сградата има малък сервизен двор, гол като длан и разграден като „ничия земя“. Откъм север той е затиснат от тилната страна на един жилищен блок, чиято официална фасада гледа към успоредната улица „Феликс Дзержински“. Тази сграда на улица „Дзержински“ и Чековият №80 си приличат като две капки вода. Вход „Б“ на „Дзержински“ по нищо не се отличава от официалния вход на Чеховия №80.

Еднокрилата врата на Чеховия №80, която води за разграденото дворче, не се затваря, защото бравата й е отдавна изтръгната. По необясними причини дори външните им врати са боядисани с еднаква на цвят боя — кафява, и дръжките на бравите им са направени от еднакви по размер бронзови топки. Навярно хората от тия два срещуположни блока бъркат понякога входовете, а може би и апартаментите си, още повече че и стълбищата на къщите си приличат, сякаш са били изкусурени навремето от една матрица. Представям си какви недоразумения може да произлязат от това чудновато сходство! Сбърка човек неволно входа си, изкачва се по стълбите и чак когато повдигне ръка да натисне звънеца или напразно се мъчи да пъхне ключа си в бравата — тогава чак забелязва, че малко е сгрешил!

Разбира се, недоразуменията може да имат и неприятни последици, но това вече е друга тема.

Ще приключа с местоположението на къщата с още една бележка — тя се отнася до сградата, която е насрещна на №80. В криминалистиката обикновено така наречената „насрещна сграда“ не бива никога да се пренебрегва; тя винаги може да крие един потенциален свидетел! Представете си — десетки нейни прозорци гледат към улицата, тези същите прозорци наблюдават и насрещната сграда. Често се случва някой от живущите във въпросната насрещна сграда, който е гледал в един определен момент навън или на среща — да е забелязал нещо, което да интересува или особено да интересува следователя. Накратко „насрещната сграда“ може да бъде източник на информация, която да обърне едно дело с главата надолу, или обратно — да го изправи на крака.