Чтение онлайн

Това е всъщност и времето, когато подир наплива на гладниците и пришелците идва ред на неколцината редовни клиенти, включително и адютантите на Дрейк. Имам предвид оня траурен човек Джо Райт. А също и другия — българина Михаил Милев или както тук свойски го наричат, Майк.

Този български Майк е сравнително млад човек, макар че какво точно значи сравнително млад, не е лесно да се каже. Някога като дете смятах, че един мъж на 30 години е вече старец. А Милев отдавна е надхвърлил 30-те и вероятно вече доближава следната десетилетка. Вън от това не знам какво друго бих могъл да добавя, освен че е без особени белези и изобщо всичко му е наред. Дотам му е наред, че няма какво да описваш и няма какво да запомниш, ако не броим втората му природа: един израз, на подчертано достойнство и самоувереност — естествено избиване на чивия чрез външната поза, когато усещаш вътрешен недостиг на достойнство и самоувереност.

Милев се движи така наперено, сякаш прави преглед на кралската рота пред Бъкингамския дворец, поръчва с такъв звучен глас, като че цялото заведение трябва да бъде осведомено, че господинът днес ще яде стек с равиоли, а не нещо друго и се храни с такива показни жестикулации, сякаш е дошъл не да обядва, а да предава уроци по хранене.

Същата претенциозност е налице и в облеклото му, комплектувано само за да удостовери, че Майк е изцяло в курса на модните веяния, идващи направо от Карнеби стрийт. Впрочем, ако се оставят настрана пъстрите копринени шалове, ризите с огромни яки и обувките с високи токове, костюмът на Милев най-често се свежда до синьото дочено яке и синия дочен панталон, изобщо традиционното работно облекло на американските говедари, което кой знае защо в наше време се е превърнало в символ на младежки шик.

Отношенията между тоя каубой Майк и оня погребален агент Райт, доколкото мога да съдя по видимостта, са доста хладни и обикновено се изчерпват с размяната на резервиран поздрав. Но това е все пак нещо, тъй като аз нямам право дори и на такъв поздрав, макар и двамата да знаят много добре, че техният шеф е и мой шеф.

А може би тъкмо това ги кара да гледат през мене като през джам. За тях аз съм само един кой знае откъде изскочил навлек. А навлеците през всички времена и по всички меридиани са жънали най-вече неприязън.

Ситият обед при италианеца и особено мечтателният унес, обземащ ме подир обеда, насочват мисълта ми към далечните прерии на „Аризона“ и към значително по близките чаршафени простори на хотелското легло. Отправям се на път, изкачвам се до номер 22 и се усамотявам, за да прегледам обедния вестник в хоризонтално положение. Преглеждам най-вече заглавията, понеже знам от опит, че коварната дрямка всеки миг може да ме връхлети. Другото го оставям за вечерните часове. В един скучен хотел и в една чужда страна вечерните часове, както е известно, са най-тягостни.

Към четири часа слизам до комарджийското кафене, намиращо се в края на улицата, и изпивам едно кафе за разсънване. А подир туй правя и обичайното си нарушение на закона, като напускам Дрейк-стрийт, за да се разположа на някоя скамейка в градинката на скуера. Едно нарушение, с което броячите ми са вече свикнали и на което очевидно гледат през пръсти, тъй като могат спокойно да ме наблюдават от витрината на кафенето и дори да използуват времето на наблюдение за малък покер.

Изтягам се прочее на скамейката, зает на свой ред с наблюдение. Обектът е напълно чужд на професионалните ми интереси. Това са кварталните дечурлига, играещи на дама или обикалящи с колелета по алеята. Една действително отморяваща гледка подир опушения улей на Дрейк-стрийт.

Привечер, ако наистина не се сещам вече какво да правя и ако ми е съвсем дотегнало да вися в онова, другото кафене с хубавицата на Ремън ревю бар, изминавам няколко метра до най-близкия клуб и слизам в розовия полумрак, за да изпия чаша скоч под звуците на поредната стрип-мелодия. Що се отнася до жената, заета на подиума с изпълнението на вечния номер, тя е също тъй безинтересна, както и вперените в нея напрегнати погледи на самците от залата. Вечният номер, за да разкрие плътта. А плътта, както казват французите, е жалка. Особено тази, дето се предлага на Дрейк-стрийт. Мършави студентки, примамени от надеждата да изкарат някоя и друга лира, или жени от пиацата, движещи се като автомати и събличащи се като автомати в ритъма на вечния „бурлеск“.

Сетне — пак при италианеца. А сетне — пак „Аризона“. Ако Дорис в момента е свободна от дежурство, поканвам я в стаята на приказка и на чашка скоч. По въпросите на бита в Дрейк-стрийт Дорис е за мене далеч по-ценен източник на информация от цялото годишно течение на „Таймс“.

— Вие сте чудесна жена — казвам й, за да я предразположа. — Здрав дух в здраво тяло, това сте вие, скъпа Дорис.

— О, вие сте ужасен ласкател, мистър Питър — отвръща жената и леко поруменява.

— Съвсем не. Казвам ви самата истина. Като гледам вас и като гледам всички други наоколо…

— Е, ако ме сравнявате с разни уличници… Но какво искате, нали всеки трябва да живее?

Тази фраза, както впрочем и всяка друга, е за мене добър повод нехайно да повдигна въпроса как живее тоя или оня от обитателите на Дрейк-стрийт или от какво живее или как е живял в миналото, изобщо да очертая изходната позиция, от която трябва да започне бъбренето на Дорис. Обилно и непринудено бъбрене, призвано да компенсира цял един ден на принудително мълчание, прекаран долу на гишето или горе, в разтребване на стаите.

— Мис Бренда Нелсън? О, тя беше най-първо стриптизьорка в „Ева“, онова, голямото кабаре на мистър Дрейк, знаете, нали? Преди не повече от пет години „Ева“ беше единственото му заведение, а тук му бе само кантората, но виждате как се измениха нещата, тоя беше пред фалит, оня се канеше да затваря, а мистър Дрейк откупваше едно заведение или даваше заем на друго, додето цялата ни улица се превърна в Дрейк-стрийт. С мене и брат ми беше същото, приготвили се бяхме да врътнем ключа на хотела, така че трябва да бъдем наистина благодарни на шефа, задето ни го откупи и ни остави да работим на процент…

— Да, наистина — прекъсвам я. — А мис Бренда?

— О, мис Бренда не е вчерашна. Тя така му завъртя главата на стария с позите си и с недостъпния си вид и така му влезе под кожата, че той вече не може без нея. Хитра е тя, мистър Питър, можете да ми вярвате, като ви го казвам.

— А тая другата, Линда Грей?

— Нея не я познавам добре. Когато не познавам някого, не смея да се произнасям. Зная, че пее в „Ева“, дори говорят, че пее божествено и че заслужавала нещо повече от кабаретна кариера, но аз, разбирате, не съм от тия, дето могат да ходят в „Ева“, за да слушат Линда Грей или която и да било там…

— Разправят, че била приятелка на оня, българина… — хвърлям фишека напосоки.

— Изключено — замахва енергично глава Дорис. — Линда няма да тръгне с такъв, можете да ми вярвате. Тя лети далеч по-високо, за да тръгне с някакъв си българин… О, мистър Питър, прощавайте, забравих, че и вие сте българин… Само че вие сте съвсем друго, не го казвам, за да ви правя комплимент, обаче вие наистина сте съвсем друго…

„В какъв смисъл?“, готвя се да запитам, но премълчавам, за да не поставя бедната жена в неловко положение. Съвсем друго ли? Вятър. На тази Дрейк-стрийт и сред тия хора на Дрейк всички са от един дол дренки.