Чтение онлайн

— Не вярвам да го направи. Особено ако не прескачате отвъд територията на Дрейк-стрийт. Аз ви бях предупредил да не излизате извън моята улица, Питър.

— Какво да правя, като се задушавам…

— Толкова малка ли ви се вижда моята улица? — запитва шефът, леко докачен.

— Въпросът не е, че е малка, мистър. Въпросът е, че нищо не правя.

— Бренда, мила, вижте то тоя чудак! — обръща се рижият към дамата. — Вместо да падне на колене и да ми благодари, че нищо не прави, той ми устройва сцени!

Сетне отново насочва към мене острите си сини очички и казва:

— Ще правите, Питър, ще правите! Трябва да ме вземате за истински глупак, ако смятате, че ви плащам само за да разхождате новия си костюм по Дрейк-стрийт.

Да разхождам новия си костюм — това е за момента все още едничката ми задача. И следва да призная, че за тая отговорна задача Дрейк-стрийт се оказва напълно достатъчна като терен. И ако професията ми по начало предполага да се занимавам с наблюдение, то никога досега не ми се е случвало да изразходвам толкова време в напразно зяпане.

Постепенно започвам да свиквам с бита на улицата, да разпознавам различните й обитатели и дори да завързвам връзки. Само че това не са връзки с приближените на шефа, а с дребосъци като келнерите в заведенията, сервитьорките в клубовете, портиерите и книжарите.

Животът на Дрейк-стрийт като всеки обществен живот се движи на приливи и отливи. Единият прилив, този на обедното оживление, е съвсем краткотраен и се съсредоточва главно около кафенето, ресторанта на италианеца и магазините за порнографска литература. Другият прилив, значително по-продължителен, започва с края на работния ден, за да завърши към три часа през нощта. Негови невралгични центрове са най-вече кабаретата за стриптийз.

Единствена крепост на постоянството и единствено изключение в това неустойчиво иди ми дойди ми, е комарджийското кафене, което ако не работи в денонощието пълни 24 часа, а само 22, то е просто защото все пак се налага да се почисти подът и се приведе в ред обстановката.

Прочее тъкмо по обяд и малко преди да направя обичайната си визита на куртоазия при италианеца, аз се отбивам в магазинчето за порнография, настанено до първия клуб. Покрай стените на обширното помещение са наредени етажерки с купища фотосписания, доставени от САЩ, ГФР и Дания, а край етажерките стърчат господа с черни сака и черни бомбета, придошли от близките учреждения, за да запълнят обедния отдих с известна самообразователна дейност. Всеки разлиства списанието си, без да обръща внимание на съседа, и лицата на всички са тъй тържествени и съсредоточени, сякаш се намират не в порнографска книжарница, а в катедралата „Свети Павел“.

Пресичам помещението, като си проправям път между богомолците и прониквам в задното отделение, дето се намира книжарят, мистър Оливър. Освен книжаря тук се намират и най-взривоопасните материали — цялата гама на перверзните, от хомосексуализма до садизма, всичко това представено в цветни снимки, илюстровани списания и дори веществени пособия, като уреди за мастурбация и изтезания. Естествено, че цялата тази стока, също както впрочем и онази от предното помещение, се намира под неумолимите удари на закона. Но какво да се прави, когато инспектор Хигинс е останал без индикатор и следователно не може да бъде в течение на всичко.

— Добър ден, мистър Оливър!

— Добър ден, мистър Питър!

Книжарят е доволен от визитата ми, защото ще може да побъбри и ще бъде почерпен с ароматна пура, която съм купил специално за случая и която с оглед литературните интереси на мистър Оливър е винаги от марката „Робърт Бърнс“. Впрочем продавачът и в мое отсъствие не скучае, тъй като запълва времето между две продажби на садистични снимки с четене Диалозите на Платон.

— Едно кафе, мистър Питър?

— Благодаря, с удоволствие.

Кафето той сам си го прави в стъклена колба, класически способ, който според книжаря не може да бъде изместен от континенталното еспресо. Изобщо мистър Оливър като истински английски патриот гледа с неизменно предубеждение на всичко идващо от континента, дълбоко убеден, че не Британските острови принадлежат към Европа, а обратното — Европа е някаква дребна провинция на Британските острови. И в случай че над Ламанша е легнала мъгла, мистър Оливър няма да пропусне да ви осведоми, че „днес континентът е откъснат от острова“. Горкият континент.

— Една пура, мистър Оливър?

— С удоволствие, мистър Питър.

— Как върви бизнесът?

— О, порнографията винаги върви. Това не е като класиката.

В тоя миг през гишето се подава някакво анемично лице, увенчано с черно бомбе. Клиентът иска последния брой на списание „Хомо“, чието заглавие е достатъчно красноречиво, за да е нужно да ви излагам и съдържанието. Мистър Оливър подава с пренебрежителен жест книжката и хвърля парите в чекмеджето.

По-рано моят нов познат, както сам вече ми е обяснил, е излагал на същото това място томовете на английската белетристика от Смолет до Джойс и тъкмо тази му страст към благородната класика го е довела до фалит.

— Мистър Дрейк ме спаси. Изхвърли тази смет — вика — и мини на нещо по-съвременно. Какво по-съвременно? — питам като последен наивник. Сексът и насилието — вика, — не знаеш ли какво се търси днес? Искрено казано, мистър Питър, тия неща не са твърде по вкуса ми, обаче какво можеш да направиш, когато фалитът е зад гърба ти?

Той ме гледа, облещил бледите си сиви очи, сякаш наистина чака отговор от мене, ала аз знам, че не чака отговор и че въпросителната форма е при него само литературен похват.

— Девизът на мистър Дрейк е, че парите нямат мирис. Един грозен девиз може би, но и отвратително верен. В края на краищата ние сме само доставчици на тия господа, дето стърчат оттатък. Каквото искат, това ще им доставяме. Не е ли тъй?

Успокоявам го с догадката, че може би наистина е тъй, едно успокоение, от което той едва ли се нуждае, защото е свикнал да компенсира житейските разочарования с духовна храна и най-вече с Диалозите на Платон. Сетне побъбряме още малко, по-точно бъбри той, а аз слушам, додето решавам, че е време да видя какво прави италианецът.

Италианецът, разбира се, прави спагети, пици и всичко останало, което може да прави един италианец, щом държи ресторант. Що се отнася до самия ресторант, негова главна украса са всевъзможните бакърени съдове, ослепително лъснати и накачени по стените и потона, наред с пушените бутове и саламите. В първата половина на обедната почивка дузината мраморни маси са гъсто населени, затуй влизам тук едва към един и по тоя начин избягвам неудобството да се храня между два непрекъснато задирящи ме чужди лакътя.