Чтение онлайн

— Мисля, че тази вечер ми нанесохте достатъчно удари, за да трябва да ме замесвате и в семейните си кавги — произнасям апатично.

— Удари? На вас? — прави се на изненадан въгленът. — Неблагодарник! Вие изкопчихте от мене това, което никой до днес не е изкопчвал от стария Дрейк.

Той може би се готви да каже още някоя и друга топла дума за успехите ми, ала оркестърът наново гръмва и на дансинга се появява следващата изпълнителка, съчетаваща у себе си и жената, и змията. Една гъвкава самка, полюшваща се в златистата си тясна и дълга рокля под лъча на прожектора, който сега вече е червен. Самката отпърво се полюшва съвсем безцелно, сякаш просто да се разгрее и да даде време на зрителя да оцени хармонията на пропорциите й. Сетне бавно започва да разтваря ципа на одеянието си. Ципът е отпред, закрит под дълга лента с фалшиви елмази, сиреч на доста лесно място, ала жената го разтваря тъй мудно, сякаш се касае до истински трудов подвиг. Защото номерът на тая пък е да играе по нервите на публиката.

— Май че е откраднала собствената ви атракция — изръмжава Дрейк достатъчно силно, за да го чуем. — Бихте могли да я дадете под съд.

Бренда не си дава труд да отговори и погледът, който е отправила към дансинга, изразява нещо средно между професионално любопитство и хладно пренебрежение.

Най-сетне ципът е разтворен докрай и златистият парцал, пардон, роклята, би могъл да бъде запокитен с един жест, но артистката няма вкус към простите решения. Тя се заема с все същата убийствена бавност да освобождава едното рамо от одеждата и, приключила с тая операция подир цяла вечност, методично пристъпва към същите действия с другото. Сетне, притиснала роклята до себе си, почва все тъй мудно да я свлича надолу, за да разкрие на отегчената публика, че тепърва има да се смъква и сума бельо. Впрочем публиката съвсем не изглежда отегчена, а по-скоро — заинтригувана. Тя отдавна вече знае, че целият номер е в събличането и че събличането веднаж приключено, дамата ще завърти в прощален жест задните си части и ще си тръгне, а няма да седне да играе с вас белот.

Така и става. Макар и подир цяла вечност.

— Хареса ли ви номерът, Питър? — пита не без нотка на гордост шефът. — Ако ви е харесал, значи ще харесате и Бренда.

— Оставете тия намеци, мистър — избъбрям с нотка на досада. — Нямам никакво желание да ми пращате вашия Марк.

— Аз също — признава Дрейк. — Поне додето не съм видял на какво сте способен в другата област. А започнете ли прекалено да харесвате Бренда, не мога да ви гарантирам дълголетие. Не казвам, че непременно ще ви пратя Марк, но рискът да го направя не е малък.

— Престанете, Бил — промърморва дамата. — Никак не ви отива да се правите на ревнив.

— Не забравяйте, скъпа, че освен това глупаво чувство на ревност, човек може да има и известно чувство на достойнство. Нали, Питър?

— Не разбирам нищо от чувства.

— Толкова по-добре за вас. Допуснеш ли да те водят чувствата, току-виж те отвели до Марк.

— Прекалено често взехте да споменавате това име — забелязвам. — Почвате да ме плашите.

— Засега, ако някой има основание да се плаши, това не сте вие. Поне додето не ви е омръзнал животът. Защото ако настъпите някъде стария Дрейк, ако го настъпите по интереса му или да кажем по достойнството, това ще означава, че животът наистина ви е омръзнал, нали, Питър?

— Допускам, че е така…

Но репликата ми е заглушена от предупредителния гръм на оркестъра, последван от предупредителния глас на водещия:

— А сега — мис Линда Грей!

В цялото си величие. Едно величие, което още по-ярко се откроява на фона на строгия тоалет: бяла блуза с много дантели и дълга черна пола. Но каква глава! И каква фризура!

Мис Линда прави няколко стъпки към средата на дансинга, дето вече е поставена стойката с микрофона. Значи тоя път няма да има събличане. Или стриптийзът ще бъде от духовно естество. Артистката се покланя скромно на няколкото раздали се тук-там ръкопляскания, придава също тъй скромен израз на лицето си, сетне взема в ръка микрофона и обхожда с разсеян поглед масите край дансинга, додето спира върху бедната ми персона. Жертвата е намерена. Може би не идеалната за случая, ако си спомним за синината и драскотината ми, но какво да се прави, когато всички други в първата редица са или жени, или дъртаци.

Мис Линда прави още няколко стъпки, сега вече в моя посока, потапя очи в моите и в залата се разнася топъл мелодичен глас:

Нищо не ми пречи, разбира се, да й обърна гръб и да я оставя на сухо и изобщо да покажа, че пет пари не давам за нейната меланхолия. Но дали под властта на изпитите два скоча или под властта на тия две синьо-зелени очи, аз я оставям да надзърта в моите и дори да постави дружеска ръка на рамото ми:

Бих могъл естествено да стана и да кажа: „Успокойте се“ или: „Я по-добре седнете и пийнете нещо“, или най-малкото да отместя тази нежна ръка от новия си костюм, но дали под властта на изпитите два скоча или под властта на тия две синьо-зелени очи, аз я оставям да се припознава и да ме смята за свой любим и да се държи за рамото ми. Впрочем тя вече е оставила рамото ми и прави няколко стъпки назад към стойката на микрофона, но вместо да го окачи там, където му е мястото, продължава:

Подир което, както и следва да се очаква, идва отново ред на рефрена и дамата вече отправя погледи не към мене, а нейде към дъното на залата, където се таи може би съдбата или смъртта или някой от келнерите, изобщо тайнственото и неразгадаемото, а в залата с интонацията на сподавено отчаяние се носи мелодичният настойчив глас:

Сетне гръмват ръкоплясканията. В подобни случаи и на подобни места хората винаги охотно ръкопляскат, за да покажат, че са дошли тук не за голите задници, а за Изкуството, чистото и възвишеното, изобщо онова с главното И.

— Как спахте, Питър? — произнася любезно Дрейк, когато — призован от Ал — се явявам в кабинета със спуснатите завеси.

Избъбрям нещо в смисъл на „мерси, добре“ и продължавам да чакам, изправен сред стаята, тъй като отлично знам, че шефът не ме е повикал, за да разбере как съм спал.

Той обаче не бърза с деловата част, а става и приближава до количката с бутилките, която вече се мъдри между двете кресла.

— Надявам се, че мис Линда не е тревожила твърде сънищата ви? — запитва рижият, като улавя бутилката „Балантайн“.

— Дори никак — признавам. — Нямам слабост към вокалните изпълнения.

Дрейк си налива два пръста уиски и пуска в чашата две кубчета лед, които непринудено е поел с пръсти от кофичката. Сетне отпива, за да провери какво се е получило, и промърморва:

— Вокалните изпълнения… Тук не става дума за изпълненията, а за изпълнителката. Макар че и тази песен, как беше, дето напразно чакаш да се събудиш, защото утре ще бъдеш в моргата, наистина си я биваше.

Той внезапно се сеща за домакинските си задължения и прави къс жест към барчето:

— Сервирайте си, не стойте като паметник.

— Не знам дали не е още рано — отвръщам колебливо, като се приближавам към количката.

— Рано ли? Това наистина не е възпитано от ваша страна, приятелю. Карате ме да се чувствувам като алкохолик.