Чтение онлайн

Шефът отпива още глътка, после се връща на своето:

— Странно наистина… Мислех, че ще си допаднете с Линда. Тя със самочувствието на голяма певица и вие със самочувствието на голям герой… Мислех, че ще си допаднете.

— Вероятно защото допада на вас — позволявам ги да подхвърля.

— О, съвсем не! — поклаща глава Дрейк. — Все пак предпочитам Бренда. Макар че — понеже това е разговор между мъже, — ще ви призная, че и Бренда ми е много. Изобщо, Питър, не знам дали сте забелязали, но жените са нещо като котките. Не че изпитваш особена нужда от котка, но понеже съседът си има котка, смяташ в реда на нещата да имаш и ти.

— Вашата изглежда повече на пантера — позволявам си отново да кажа, понеже разговорът е между мъже.

— Пантера? Пози, приятелю, и нищо повече. Всяка котка иска да мине за тигър, обаче това са пози. И все пак Бренда е умна котка.

Той замълчава, сетне добавя сякаш на себе си:

— Да се надяваме, че ще излезе умна…

Едва когато допива скоча си, шефът се сеща за какво ме е повикал:

— Налага се да обсъдим по-подробно вашия проект. И този път, заедно с Ларкин.

— Защо именно с Ларкин?

— А защо не с Ларкин? — запитва малко по-рязко Дрейк.

— Ваша работа — свивам рамене. — Но ако питате мене, тоя Ларкин ми намирисва на полицай…

По червеното лице на Дрейк се изписва нещо като полуусмивка:

— Ами защото наистина е полицай. Макар и в минало време. Уволнили са го за корупция и изобщо за дребни човешки прегрешения. Но това не му пречи все още да разполага с връзки в полицията отвъд океана. И да си разбира от работата. С две думи, той ще поеме стоката оттук нататък, а ще ни помогне и на Изток. Така че операцията не може да мине без неговото участие. Нито без неговото одобрение.

Шефът замълчава. После се сеща и ненадейно възкликва:

— „Полицай“, а? Имам чувството, че вие ще се окажете малко по-умен, отколкото съм предполагал, приятелю.

Той отново се връща зад бюрото и се настанява на обичайното си място.

— Впрочем, понеже Ларкин ще дойде едва към обед, искам да свършите и още една работа. Ще отидете тук през две улици на номер 36, ще се качите на първия етаж и ще влезете през оная врата, дето пише Холис-фото. Ето ви ключа. Ако човекът още не е там, ще го почакате.

— Кой човек?

— Човекът, дето ще ви предаде писмо за мене. Не мислете, че ви използувам за раздавач или както вие бихте се изразили, за слуга. Писмото е секретно, а освен туй вие и по-нататък ще поддържате връзка с тоя човек. Така че приемете пратката, заключете и се връщайте направо тук.

— А нали вие сам казвахте, че е опасно да се движа извън вашата улица? — напомням.

— Вярно, вие сте без паспорт — промърморва Дрейк.

— Аз бих могъл да имам паспорт, стига да си направите труда да бръкнете в чекмеджето — промърморвам.

— Вие наистина се оказвате по-умен от допустимото — въздъхва шефът. — Макар че за чекмеджето не познахте.

Той прави ленив жест към касата, вградена зад бюрото, завърта ключа, отваря стоманената врата и измъква документа ми.

— Мисля, че визата отдавна е изтекла…

— Отдавна беше изтекла — кима рижият. — Но май че някой я поднови.

И той ми подхвърля паспорта през бюрото.

Номер 36 се оказва мрачна сграда с доста запуснат вид. Част от прозорците са изпочупени, а други — заменени с дъски и по всичко изглежда, къщата е обречена на скорошно събаряне.

Една от трите врати на първия етаж наистина е означена с малка месингова табелка Холис-фото. Отключвам и влизам в тъмно антре, а оттам прониквам в друго, също тъй тъмно помещение, понеже и двата прозореца са задънени с дъски. Напипвам електрическия бутон и от потона лумва обилна светлина. Точно срещу мене се намира втори вход с черна завеса, водещ навярно към фотографското ателие. Но това е подробност, която в момента не ме занимава. И единственото, което ме занимава, е човекът, проснат на пода и захлупил лице в локва кръв.

Приближавам, навеждам се и оглеждам мястото около трупа, с надеждата да открия някакво писмо или бележчица. Не откривам нищо. Писмото, ако съществува такова, навярно е в джоба на убития. Само че той е легнал тъкмо върху джобовете си. В тия сини дочени дрехи на американските говедари джобовете са винаги отпред. Навеждам се още малко. Грешка няма: мъртвецът е самият Майк.

В тоя миг ми се струва да долавям иззад черното перде на насрещния вход съвсем лек шум. Долавям или си въобразявам, че долавям, все едно, необходимо е час по-скоро да изчезна от това място. Когато в квартала има двама български пришелци и когато единият от тях е убит, мисълта на полицията твърде лесно може да се насочи към другия.

Поемам обратния път, като не забравям да избърша с носна кърпа електрическия бутон и дръжките на вратата.

Пет минути по-късно, когато вече се движа по оживената улица към Дрейк-стрийт, едва не се блъсвам в слаб мъж с черен костюм и черно бомбе.

— Мистър Хигинс…

Мъжът ме гледа втренчено, обаче в погледа му се чете не толкова заплаха, колкото укор:

— Вие бяхте ми обещали нещо — напомня той, разбрал, че голият поглед, дори и красноречив, не върши работа.

— Да, защото нямах паспорт. Но сега вече имам.

— Ще ви затрудня ли прекалено, ако помоля да го покажете?

— Съвсем не — успокоявам го и подавам документа.

Мистър Хигинс го разглежда грижливо, бих казал дори с педантична дребнавост, обаче неоспоримата очевидност го заставя да призная, че всичко е в ред и да ми върне паспорта.

— Жалко — промърморва той. — Отново останах без помощник.

И добавя сякаш на себе си:

— Трудно, много трудно се работи по тия места…

Намирам Дрейк все тъй седнал зад бюрото си и все още сам.

— А, вие вече се върнахте?… — приветствува ме той. — Къде е писмото?

— Какво писмо?… — избъбрям. — Там е само Майк. И то — мъртъв.

— Значи, аз ви пращам за едно, а вие свършвате друго, хитрец такъв! — заканва ми се шеговито с пръст шефът.

— Не ми е ясно какво искате да кажете.

— Може би не ви е ясно и че сте го убили?

— Но нима вие…

— Какво „аз“? — прекъсва ме Дрейк. — Аз наистина ви подхвърлих, че не е зле да си отмъстите за побоя, но съвсем не съм допускал, че ще го направите така драстично. Вие малко прекалихте, Питър!