Чтение онлайн

— Абсолютно. Мога да ви кажа подробно какво представлява и вие сам ще се убедите, че…

— Това — после!

— Определихме и точните форми за установяване на връзката. Съобщенията по необходимост ще трябва да им изпращаме по пощата, но начинът е достатъчно ефикасен. За да бъдат сигурни, че съобщенията идват от мене, налага се да ги пиша саморъчно.

Излагам му подробностите по въпроса, включително тайнописа и текста под марките. Имам чувството, че решението го задоволява. Най-сетне минавам към проблема за заплащането, който, противно на очакванията ми, не нарушава доброто настроение на шефа. Хонорарът действително е същинска дреболия, сравнен с вероятната печалба.

— А не съществува ли възможност, Питър, тия момчета да ни преметнат?

— По кой начин?

— По най-вулгарния: като приберат стоката за себе си.

— Че за какво им е тая стока, мистър? Това е България, а не Лондон.

— А нима в България няма наркомани?

— Къде ги няма? Обаче това са някакви си двеста-триста души в цялата страна, от които можеш да изцедиш само грошове…

— Добре, приемам. Вие сте по-добре информиран.

— Могат да ни преметнат само ако и ние ги преметнем в плащането. И ще го направят не заради хероина, а просто така, за да ни натрият носа.

— Да-а… — произнася шефът вместо заключение, като вади от джобчето си неизменната пура, чиято поява очаквам от доста време насам.

Той освобождава тютюневия продукт от целофанената опаковка, пристъпва към свещенодействието, известно в библейските предания като обрязване, а накрая запалва и дърпа няколко пъти, за да разгори жаравата до необходимата степен.

— Да-а-а… — повтаря Дрейк. — Имам чувството, че сте се оправили с мисията си. Всъщност, още щом влязохте, разбрах, че сте се справили. Вие сте достатъчно умен, за да се осмелите да се явите пред очите ми в случай, че не сте се справили.

Той допива уискито си и добавя:

— А сега, Питър, ще седнете тук и грижливо, точно, изчерпателно ще ми приготвите писмения си доклад.

Пак тая писмена работа.

— Не смятате ли, че е рисковано да документираме подобни неща черно на бяло, мистър?

— Няма нищо рисковано, щом тия неща са в касата на стария Дрейк, приятелю.

— Но те може да попаднат и в ръцете на Ларкин…

— Ларкин? Вие за глупак ли ме мислите? Ларкин ще знае точно толкова и само толкова, колкото функциите му го изискват.

Шефът поглежда часовника си:

— Налага се да прескоча до „Ева“. А вие сядайте и започвайте. Ще ви пратя Райт, за да не се чувствувате съвсем самотен.

Пак тая писмена работа. И то под надзора на тоя траурен тип — Джо Райт.

Изписал съм девет или десет страници — добре че почеркът ми е по-едър, та страниците излизат повече — и вече почвам да усещам болки не само в дясната ръка, но и в главата, макар че що се отнася до главоболието, то вероятно е причинено най-вече от гъстата люлякова миризма, с която Райт насища кабинета. Този човек наистина ухае като цял букет люляци, а може би дори и като цяла люлякова гора, въпреки че, искрено казано, никога не съм бил в люлякова гора и наивно си я представям като няколко дървета от рода на Джо Райт и се виждам как се движа по пътеката между тия дървета-райтовци и все повече ми призлява от аромата им.

Додето аз се потя над домашното упражнение, Райт има пълна възможност да се наслаждава на ролята си на безделник, да обикаля из стаята, да надзърта бегло през завесите на прозорците, да реши дългите си черни коси с дългите си бледи пръсти на музикант и да насища атмосферата с тютюнев дим и люляково ухание.

Той, разбира се, както винаги и с пълно пренебрежение към летния сезон, е облечен в безупречния си черен костюм — предполагам, че ги има няколко еднакви, защото ако беше един, не би могъл да бъде непрекъснато така безупречен, — с черната вратовръзка, черните обувки и дори черните чорапи, както установявам, когато понякога се отпуска на креслото пред мене и кръстосва крака.

Откакто се е появил в кабинета по нареждане на Дрейк, той не е благоволил да отрони нито дума и се ограничава с небрежното държане на надзирател спрямо арестант. Имам обаче впечатлението, че въпреки цялата си външна непринуденост, погребалният агент не се чувствува много добре и че зад позата му на надзирател всъщност се крие едно мъчително съмнение: дали той, Райт, все още е дясната ръка на шефа или дясна ръка вече е станал привидният арестант тоя пришелец, натрапник и хитрец Питър.

Следва да призная, че ако подобни съмнения наистина го мъчат, те не са съвсем неоснователни. Срещите, които съм имал с Дрейк, ако изключим оня паметен военен съвет, са ставали винаги в отсъствие на Райт. Проектът за операцията в последния си и единствено валиден вариант е за него вероятно пълна тайна. Пълна тайна е и писменият ми доклад, с който в момента изпълвам страниците и в който чернокосият с уместна предпазливост се пази да надзърта.

Изобщо, ако приемем, че и двамата сме в известен смисъл секретари на Дрейк и че дори Райт е старшият, то съвсем очевидно е вече, че секретар по поверителните дела съм аз, докато той е натоварен да се занимава с най-прозаичното — порнографията, комарджийницата и клубовете-зимници.

Предполагам, че някой друг на мястото на Джо едва ли би се тровил прекалено от такива подробности. В края на краищата, по-малко ангажименти с нередни неща означава и по-малко неприятности. Обаче Райт изглежда се трови. И не само поради простото съображение, че участието в една операция носи и някакво участие в печалбата. А и поради подозрението, че щом Дрейк държи дясната си ръка настрана от операцията, значи престанал е да разчита или никога не е разчитал особено на тая дясна ръка.

Кабинетът отдавна вече е задимен до краен предел и ръкописът ми отдавна вече е завършен, и ние от сума време сме погълнати с Райт от това отегчително занимание — да даваме вид, че не съществуваме един за друг, когато най-сетне вратата се отваря и влиза шефът.

— Готово ли е всичко? — пита той в най-добро настроение, в смисъл, че въгленът му е добре зачервен, вероятно от няколко добавъчни чашки в „Ева“.

Подавам му вместо отговор скромния си литературен труд. Рижият го поема, приближава до касата и го поставя на сигурно място.

— Свободен сте, Райт — промърморва Дрейк и тая реплика прозвучава значително по-хладно от първата.

Погребалният агент пожелава приятна вечер на шефа си и побързва да изчезне.

Защото, макар тоя факт да е грижливо скрит зад плътно спуснатите завеси, но вече отдавна е вечер.

— Какво ще кажете, Питър, за една малка вечеря по френски образец?

Какво друго мога да кажа, освен че съм поласкан от вниманието.

— Всъщност трябваше да ида до Бренда, за да я изведа, но се обадих да дойде по-късно направо в „Ева“. Трябва да ви призная, приятелю, че тия домашни котки понякога стават доста обременителни.

Излизаме от кабинета, като оставяме на горилите грижата да проветрят помещението и правим пеша курса от няколкостотин метра до набелязания от шефа ресторант. Заведението няма нищо общо с посредствената класа на италианеца. Кристали, порцелан, сребърни прибори, снежнобели покривки и цветя. За щастие — не люляци. Сезонът на люляците отдавна е минал, освен при Райт.

— Избирайте, без да правите справки с цените — заявява с царствен разгул Дрейк, когато метр д’отела ни поднася подвързаните с кожа карти.