Чтение онлайн

Пропускам край ушите си тая декларация и си поръчвам скромна салад нисоаз и банален стек с чер пипер.

— Какво ще пият господата? — пита с искрен интерес метр д’отела, тъй като решителният удар върху клиента се нанася именно с питието.

— Безразлично ми е — казвам с риск да го разочаровам.

— Трябва да помисля някой ден за светското ви възпитание, приятелю — промърморва добродушно шефът. — Не можете да влезете във френски ресторант и да ви е безразлично какво ще пиете.

Окуражен от тая фраза, келнерът бърза да предложи някакво бяло бургундско от не знам коя си реколта, което Дрейк, въпреки прилива си на щедрост, е принуден да отхвърли като прекалено нагарчащо от гледна точка на цената. Изобщо между двамата започва увлекателна беседа на темата френски вина, завършваща с избора пак на някакво бургундско, но сравнително по-приемливо при тия наши скръбни времена на финансова неустойчивост, както благоволява да се изрази шефът.

Интериорът с бледорозовите си тапети и кристални осветителни тела представлява оазис на финес и уют в тоя не твърде чист град, наречен Сохо, тъй като в Сохо контрастите съвсем не са редки и нищо чудно до жалката квартална кръчма да откриете някакво скъпо заведение, както и нищо чудно до масата на мистър Дрейк да видите седнали двама члена на камарата на лордовете.

Ресторантът се казва „Златен петел“, ако не е „Златен лъв“ или „Златна риба“ или „Златно буре“, защото по фирмите на тия заведения златото изобилствува, като че се касае за бижутерии предприятия и ако вървим по същата логика, златарските магазини би следвало да носят названия като „Вкусното дробче“ или „Печената пуйка“. Ала това е една тема извън сферата на моята специалност и по която би следвало да се вземе мнението на приятеля ми, всестранно осведомения мистър Оливър, който обича да разсъждава обстойно над такива загадки, като примерно защо автобусите в Лондон са червени, а в Париж — зелени и винаги е готов да ви предложи личната си добре обоснована концепция.

Вечерята минава без излишни протакания и аз не съм далеч от подозрението, че Дрейк жадува час по-скоро да види края й с единствената цел да стигне и час по-скоро до любимото си уиски, защото тия бели вина, френски или други, не му говорят много нещо. Може би именно и затуй едва когато си поръчва двойния скоч — докато аз се задоволявам с кафе и малък коняк — шефът минава от дребните въпроси, свързани с операцията, към по-големите житейски обобщения. И ако не съм успял до тоя момент да се досетя, че философията на мистър Дрейк е изцяло алтруистична, крайно време е най-сетне да проумея тази истина.

— Всъщност, Питър, не знам дали сте забелязали, но ако се абстрахираме от някои глупави предразсъдъци, моята цел в живота е толкова благородна, че само някой лицемер би имал куража да я оспори. Защото целта ми… каква друга може да бъде целта ми, освен да доставям радост? Радост на хората, но, разбира се, и радост на себе си. Аз също съм човек.

При тая скромна декларация шефът отпива от скоча и ме поглежда, за да почерпи от очите ми онова съчувствие, което би го поощрило да продължи великодушната си мисия.

— Кое е добро и кое — не, това е работа на пасторите, Питър. Аз обаче знам нещо, неизвестно на пасторите: кое доставя радост и кое — не. И се стремя да се придържам най-вече към първото. И ако понякога по изключение съм заставен да прибегна до второто, то е само защото ме принуждават, само защото на тоя свят има и хора, неспособни да оценят желанието ми — да доставям радост.

— Има ги всякакви — съгласявам се, за да го успокоя.

— Точно така — кима шефът. — Но за да се върна към първоначалната си мисъл, ще ви кажа, че възрастните са като децата: радват се най-вече на игрите и на играчките: безсрамни картинки, живи кукли, по възможност — голи, малко хашиш, малко комар… И аз им давам всичко това, Питър, давам им радост. Нека всевишният ме съди на оня свят затуй, че съм доставял радост…

— А вашата собствена радост? — позволявам си да запитам.

— О, тя е съвсем прозаична, приятелю. И съвсем скромна. Да имам винаги под ръка тая чаша с обичайното питие, да разчитам на услугите на добрия шивач и на реномирания готвач, а също, разбира се, и на малко уважение от страна на околните. А за тия дребни неща, включително и за уважението, е нужно… знаете какво.

— Това всички го знаят.

— Понякога, естествено, се налага и да наказвам. Стремя се да го правя възможно по-рядко, обаче има случаи, когато се налага — иначе цялата барака ще иде по дяволите. Но даже и когато наказвам, избягвам излишната жестокост. Вие знаете какви жестокости са измислили китайците, светата инквизиция, ония садисти от Гестапо и други подобни изверги. При мене, Питър — нищо такова. Защо да го изтезаваш, да го осакатиш, да го обречеш цял живот да се влачи като инвалид. Прати, му Марк — и толкова. Един куршум — и толкова. Просто, хуманно, както следва да стават нещата между възпитани хора.

— Не знам какво е възпитанието на Марк, но ако съдя по вашите две горили…

— Грешите, приятелю, грешите — прекъсва ме добродушно Дрейк. — Вие проявявате обичайното пристрастие на човек, заемащ определена страна в спора. Боб и Ал са просто две деца. Две невинни деца, които обичат играта като всички деца. И които умират от желание да пуснат в ход невинните си номера. Навярно знаете коронния номер на Боб — светва те с глава в носа, което при неговия ръст съвсем не е трудно, а сетне ти подава кърпа да си избършеш кръвта. Или номерът на Ал: „Гледай тук!“ вика, като ти показва десния си юмрук и в същия миг те зашеметява с левия. Лудории, нищо повече.

— Възможно е — промърморвам отстъпчиво. — За жалост личните ми спомени говорят друго.

— Пристрастие, приятелю, казах ви: пристрастие и нищо повече. Изобщо — в случай, че речем да употребяваме такива силни думи — ако Марк е адът или окончателният край, то Боб и Ал са чистилището. И аз ви ги пратих тъкмо за да се възстанови редът на разума в главата ви и да намерите единствено мъдрия за себе си изход. Не знам дали вече сте го осъзнали, Питър, но вие имате пълно основание да се гордеете, че сте станали дясната ръка на един човек, чиято единствена цел е да доставя радост!

Той поема нова глътка скоч и повтаря окуражително:

— Гордейте се, Питър! Гордейте се! Това съвсем не е срамно, когато разполагате с необходимите основания.

Не знам дали поради присъствието на жените или просто защото е препил, но когато се прехвърляме в салона на „Ева“, Дрейк бързо загубва повишеното си настроение и изпада в почти сънлива апатия.

Отпърво на масата е само Бренда, която още при появяването ни подхвърля кисело:

— Чакам ви вече повече от час, Бил…

— Всички чакаме — обобщава философски шефът. — Ако седна да ви изброявам колко неща лично аз чакам…

— Само че както съм седнала сама, някои си мислят, че чакам друго и почват да се натрапват на масата ми.

— Бихте могли да обърнете недоразумението изцяло в своя полза, скъпа — отвръща невъзмутимо Дрейк. — Една или две добавъчни банкноти едва ли ще ви навредят.

Ако първата реплика не е разкрила напълно на жената психическото състояние на шефа, то втората е пределно красноречива. Бренда го поглежда с дълбок укор, ала като не среща погледа му, замълчава. За сметка на туй оркестърът гръмва и на подиума се появява познатата ми вече гъвкава самка в златистата рокля. Изглежда напоследък в „Ева“ програмите рядко се сменят.

— Вашата конкуренция… — не се стърпява да подхвърли Дрейк на Бренда.

— Престанете, Бил, защото ще ме накарате наистина да изляза на дансинга и да се съблека пред всички тия чужди мъже — извиква жената достатъчно остро, за да преодолее другата конкуренция — тази на оркестъра.

— Не бих се изненадал, ако сте почнали да го правите, макар и не пред толкова мъже наведнаж — отвръща шефът.

Бренда се готви да отговори, обаче прехапва устни.

А сетне идва и номерът на очарователната мис Линда Грей. Певицата, облечена в същото скромно облекло, и този път е посрещната от същите окуражителни ръкопляскания, на които отговаря с мил поклон. Изобщо в „Ева“ изглежда всичко е съобразено с почитта към традицията. И каква полза да се правят промени в програмата, когато самата публика постоянно се променя, а следователно и програмата винаги изглежда нова.