Чтение онлайн

— Но ще бъдеш там на обяд, нали?

Той застана до леглото и притвори очи.

— Да, ще бъда там. Искрено се моля да успееш да дойдеш.

— Колко си висок?

— Метър и седемдесет и пет.

— Колко тежиш?

— Боях се, че ще се стигне дотам. Обикновено лъжа, знаеш. Деветдесет, но смятам да отслабна, обещавам. Твърдо.

— Ще се видим утре, Гавин.

— Много се надявам, скъпа. — Нея вече я нямаше. Той затвори. — Ах, каква си проклетия! — изрева Верхик на стените. — Зверче и половина!

Той кръстоса стаята няколко пъти, после отиде в банята, затвори вратата и пусна душа. Продължи да я проклина под струята вода поне десет минути, после стъпи на мокета да се изсуши. Май беше деветдесет и пет-шест кила, разпределени твърде неравномерно на малко повече от метър и седемдесет. Отвратителна гледка. Ето го, най-после ще се срещне с тая страхотна мадама, която изведнъж поверява живота си в неговите ръце, а той е същински плондер.

Отвори вратата. Стаята беше тъмна. Тъмна ли? Не беше загасял лампите. Какво става, по дяволите? Той се насочи към ключа до тоалетната масичка.

Първият удар смаза ларинкса му. Съвършено попадение, който дойде някъде отстрани, откъм стената. Верхик изгрухтя от болка и падна на коляно, което пък съвсем улесни втория удар. Все едно брадва по дебела цепеница. Ръката се стовари като скала в основата на черепа му и с Гавин се свърши.

Камел щракна някаква лампа и се взря в жалкото голо тяло, свлечено на пода. Не беше от ония, дето се любуват на работата си. Не искаше да прогаря килима, затова вдигна на гръб разплутото тяло и го постави напряко върху леглото. Работеше бързо, без нито едно излишно движение. Пусна телевизора и го увеличи докрай, после дръпна ципа на чантата си, извади евтин автоматичен пистолет, калибър 22, и го опря в дясното слепоочие на покойния Гавин Верхик. Покри пистолета и главата с две възглавници и дръпна спусъка. Сега идваше най-важната част: той подпъхна едната възглавница под главата, хвърли другата на пода и внимателно сви пръстите на дясната ръка около пистолета, оставяйки го на трийсетина сантиметра от слепоочието.

После извади касетофона изпод кревата и отново включи телефонния апарат в контакта на стената. Натисна едно копче, послуша малко и ето че гласът й прозвуча. Той спря телевизора.

Всяка задача беше различна. Един път дебна жертвата си цели три седмици в Мексико Сити и накрая го спипа в леглото с две проститутки. Тъпа грешка, но именно безбройните тъпи грешки на неговите противници му бяха помагали в кариерата. Ето например този глупак сам по себе си беше една грешка на природата, някакъв си безмозъчен адвокат, който се мотаеше наоколо, дрънкаше много и раздаваше визитки с номера на стаята си на гърба. Беше си напъхал носа в света на големите убийства и виж докъде я докара.

Ченгетата щяха да огледат стаята за няколко минути и — ако малко му работеше късметът — да решат, че е просто още едно самоубийство. Щяха да следват процедурата и да си зададат няколко въпроса, на които не можеха да отговорят. Винаги имаше такива. И понеже беше важен адвокат от ФБР, след ден-два щяха да направят аутопсия и вероятно към вторник някой съдебен лекар изведнъж щеше да открие, че не става дума за самоубийство.

До вторник момичето щеше да е мъртво, а той самият — в Манагуа.

Обичайните му, така да се каже, официални източници в Белия дом твърдяха, че не знаят абсолютно нищо за досие „Пеликан“. Старшия изобщо не беше чувал за него. Няколкото опипващи телефонни разговора с ФБР не дадоха никакъв резултат. Един приятел в Министерството на правосъдието заяви, че не им е известно подобно нещо. Събота и неделя души тая следа и накрая — нищо. Историята с Калахан се потвърди: той намери един брой от местния вестник и прочете материала. Когато в понеделник тя се обади в редакцията, нямаше нищо ново, което да й каже. Но поне му се обади.

Пеликана каза, че звъни от уличен телефон, та да не си правел труда да я проследява.

— Продължавам да се ровя — каза той. — Ако в града има такова досие, явно добре го крият.

— Уверявам ви, че има, и разбирам защо го крият.

— Сигурен съм, че можете да ми кажете нещо повече.

— Много повече. Това досие едва не ми струва живота вчера, така че може да се наложи да проговоря по-рано, отколкото предвиждах. Трябва да разкажа всичко, докато съм още жива.

— Кой се опитва да ви убие?

— Същите хора, които убиха Розенбърг и Дженсън, и Томас Калахан.

— Знаете ли имената им?

— Не, но видях поне четирима от тях от сряда насам. Те са тук, в Ню Орлиънс, и дебнат наоколо с надеждата, че ще направя някоя глупост, та да могат да ме очистят.

— Колко души знаят за досието?

— Хубав въпрос. Калахан го прати във ФБР и оттам, струва ми се, е отишло в Белия дом, където явно е разбунило доста духовете. А после кой знае в чии ръце е попаднало. Два дни след като го предаде на ФБР, Калахан бе мъртъв. Аз, естествено, трябваше да загина с него.

— Вие заедно ли бяхте?

— Бях наблизо, но не достатъчно близо.

— Значи вие сте неидентифицираното лице от женски пол на местопроизшествието?

— Така ме описаха във вестника.

— Тогава в полицията разполагат с името ви.

— Казвам се Дарби Шоу. Следвам втори курс право в Тулейн. Томас Калахан беше мой преподавател и любовник. Аз написах досието, аз му го дадох, а останалото сам знаете. Успявате ли да записвате?

Грантам дращеше яростно.

— Да, слушам ви.

— Почва да ми става тясно във Френския квартал и смятам днес да напусна града. Ще ви се обадя утре отнякъде. Имате ли достъп до формулярите за финансови помощи по време на президентските кампании?

— Те са обществено достояние.

— Знам това. Но колко бързо можете да получите информацията?

— Каква информация?

— Списък на всички големи спонсори на миналата предизборна кампания на президента.

— Не е толкова трудно. Мога да я имам днес следобед.

— Направете го и аз ще ви се обадя утре сутринта.

— Добре. Имате ли друг екземпляр от досието?

Тя се поколеба.

— Не, но го знам наизуст.

— И знаете кой поръчва убийствата?

— Да, и щом ви кажа, ще поставят и вашето име в списъка на жертвите.

— Казвайте още сега.

— Не бързайте толкова. Ще ви се обадя утре.

Грантам се вслуша в сигнала свободно, после затвори. Взе бележника си и си проправи път през лабиринта от бюра и хора до стъклената клетка на шефа на отдела си, редактора Смит Кийн. Кийн беше добродушен здравеняк, който провеждаше политика на отворени врати, обясняваща вечния хаос в стаята му. Привършваше някакъв телефонен разговор, когато Грантам нахлу вътре и затвори вратата.