Чтение онлайн

На четвъртата сутрин тя събра новите дрехи в новите чанти, които бе купила, и взе ферибота за Круз Бей на остров Сейнт Джон, който се намираше на двайсет минути от Сейнт Томас. После взе такси и тръгна нагоре на север по брега. Прозорците бяха отворени и морският вятър галеше лицето й. Музиката беше някаква смесица между блус и реге. Шофьорът пляскаше по кормилото и пееше в такт. Притворила очи, тя потропваше ритмично с крак. Беше опияняващо.

При Махо Бей той се отклони от главния път и пое бавно към океана. Беше избрала това местенце измежду сто острова, защото тук не се разрешаваше ново строителство. В този залив имаше само няколко летни вили и къщички. Таксито спря в началото на тясна алея с дървета от двете страни и тя му плати.

Къщата бе кацнала там, където се срещаха планина и море. Бе построена изцяло в карибски стил — боядисани в бяло дървени стени и червени плочи на покрива. Гледката беше наистина фантастична. Дарби тръгна по пътеката, после се заизкачва по стълбите. Къщата беше едноетажна, с две спални и веранда над водата. Струваше две хиляди на седмица и тя я беше наела за един месец.

Дарби остави чантите на пода в хола и излезе на верандата. Под краката й, на десетина метра, беше плажът. Вълните кротко галеха брега. Две платноходки бяха хвърлили котва в спокойните води на залива, обграден от три страни с планини. Гумен сал с пляскащи весело деца се носеше безгрижно между тях.

Най-близката къща беше надолу по плажа. Покривът й едва се виждаше между дърветата. На пясъка се изтягаха няколко души. Дарби бързо сложи новите си бикини и изтича към водата.

Смрачаваше се, когато таксито най-сетне спря на алеята. Той слезе, плати на шофьора и колата потегли. След минута фаровете изчезнаха надолу по шосето. Взе чантата си и тръгна по пътеката към къщата. Не беше заключено. Лампите светеха. Тя беше на верандата. Държеше чаша, пълна с натрошен лед и някакво питие, а с бронзовия си загар приличаше на туземка.

Чакаше го и това беше най-важното. Той не искаше да го приема като случаен гостенин. Лицето й засия в усмивка и тя остави чашата на масата.

Целувката им трая дълго.

— Закъсня — каза тя, още в прегръдките му.

— Не беше много лесно да те намеря — отвърна Грей. Ръцете му се плъзгаха по гладкия й гръб, гол до кръста, откъдето започваше дълга пола, покриваща по-голямата част от краката. Щеше да ги види по-късно.

— Красиво е, нали? — въздъхна тя и се обърна към залива.

— Великолепно е. — Той застана зад нея и двамата се загледаха в платноходката, която бавно се отправяше навътре. Грей нежно сложи ръце на раменете й. — А ти си прекрасна.

— Хайде да се разходим.

Той навлече набързо бермудите. Тя го чакаше край водата. Хванаха се за ръце и бавно поеха по брега.

— Тези крака имат нужда от малко тренировка — каза тя.

— И са доста белички, нали? — ухили се той.

Да, помисли си тя, доста белички, но не са лоши. И коремът беше съвсем плосък. Една седмица на плажа с нея, и щеше да изглежда като някой спасител. Нагазиха във водата.

— Рано ги заряза — рече тя.

— Писна ми. Откак хвърлихме бомбата, всеки ден пишех по един материал и пак викат „още и още“. Кийн иска това, Фелдман онова, а аз блъскам по осемнайсет часа на ден. Вчера им казах довиждане.

— Не съм виждала вестник от една седмица — усмихна се тя.

— Коул напусна. Гласяха го да поеме удара, но се съмнявам, че някой ще го обвини директно. Всъщност ми се струва, че президентът не е извършил кой знае какво. Той просто е тъп. Но за това не е виновен, нали така? Чете ли за Уейкфилд?

— Да.

— Велмано, Швабе и Айнщайн са подведени под отговорност, но не могат да открият Велмано. Матис, естествено, също ще бъде съден, заедно с четирима от неговите хора. По-нататък ще бъдат привлечени и други. Преди няколко дни изведнъж осъзнах, че Белия дом всъщност не прикрива някаква голяма афера, и позагубих хъс. Струва ми се, че него повече няма да го изберат, но човекът все пак не е престъпник. В града е истинска лудница.

Продължиха да вървят, без да говорят. Достатъчно й беше разказаното дотук, а и на него вече му беше омръзнало всичко това. Ставаше все по-тъмно. Лунният сърп се оглеждаше в спокойната вода. Дарби плъзна ръката си по кръста му. Той я притисна към себе си. Бяха на пясъка, далеч от водата, на около километър от къщата.

— Липсваше ми — каза тя тихо.

Той въздъхна, но не отвърна нищо.

— Колко ще останеш? — попита го.

— Не знам. Няколко седмици. А може и година. Зависи от теб.

— Какво ще кажеш за един месец?

— Да, мога да изкарам един месец.

Дарби се усмихна и той усети, че коленете му омекват. Тя се загледа в залива и в лунната пътека, по която се плъзгаше платноходка.

— Хайде да гледаме само месец напред, Грей.

— Идеално.