Чтение онлайн

Беше сержант, макар върху изцапания му работен комбинезон да нямаше нашивки, но въпреки низшия си ранг принадлежеше към малцината, към които бригадният генерал изпитваше добри чувства. От персонала на затвора единствен сержант Али получаваше разрешение да седне в негово присъствие.

Хатиб посочи стол и му предложи цигара. Сержантът я запали и всмука дълбоко; работата му беше неприятна и уморителна, а цигарата — повод за почивка. Причината, поради която можеше да понася подобна фамилиарност от човек с низш ранг като Али, беше, че наистина се възхищаваше от него.

Хатиб високо ценеше хората, които носят резултати, а досега неговият доверен сержант не го бе разочаровал. Спокоен, методичен, добър съпруг и баща, Али беше истински професионалист.

— Е? — попита бригадният генерал.

— На навигатора му трябва още много малко, господин генерал, много малко. Пилотът… — Той сви рамене. — Може би час, може би повече.

— Нека ти напомня, че и двамата трябва да бъдат пречупени, Али, нищо не трябва да скрият. И онова, което казват, трябва да се потвърждава взаимно. Самият президент разчита на нас.

— Може би трябва да дойдете, господин генерал. Смятам, че до десет минути ще получите отговора, който чакате. Първо навигаторът, а сетне, като разбере, и пилотът ще пропее.

— Много добре.

Хатиб стана и сержантът отвори вратата пред него. Заедно слязоха с асансьора до първото равнище под земята. Там тръгнаха по един коридор, който водеше до стълбите към второто равнище. Покрай коридора имаше стоманени врати, а зад тях, клекнали сред собствената си мръсотия, бяха затворени седем американски екипажа, четири британски, един италиански и един пилот на кувейтски Скайхок.

На следващото равнище имаше още килии, две от тях заети. Хатиб надникна през прозорчето на вратата в първата.

Килията се осветяваше от гола крушка, стените й бяха опръскани със засъхнали екскременти и други кафяви петна — стара кръв. В средата, на пластмасов стол седеше напълно гол мъж, а по гърдите му течаха струйки повърнато, кръв и слюнка. Ръцете му бяха оковани в белезници зад него, а лицето му — покрито с качулка без прорези за очите.

Двама души от АМАМ, облечени в комбинезони, подобни на тези, които носеше сержант Али, стояха от двете му страни и поглаждаха с длани дългите по метър пластмасови маркучи, напълнени с асфалт, който ги прави по-тежки, без да се отразява на гъвкавостта им. Бяха отстъпили, за да си починат. Очевидно преди това бяха концентрирали вниманието си върху пищялите и капачките на коленете, защото кожата се беше смъкнала от тях и придобила синьо-жълт цвят.

Хатиб кимна и мина към следващата врата. През дупката видя, че вторият пленник не е с качулка. Едното му око беше напълно затворено, подпухналата плът на челото и бузата беше съединена със засъхнала кръв. Когато си отвори устата, вътре се видяха дупки на местата, където му бяха счупили зъбите и между смазаните му устни се показа кървава пяна.

— Тайн, Никлъс Тайн. Лейтенант. Пет-нула-едно-нула-девет-шест-осем.

— Навигаторът — прошепна сержантът. Хатиб също му отвърна шепнешком:

— Кой от нашите говори английски?

Али посочи с ръка онзи от ляво.

— Доведи го.

Али влезе в килията на навигатора и излезе с един от разпитващите. Хатиб проведе с него разговор на арабски. Мъжът кимна, влезе отново в килията и нахлузи качулката на главата на мъжа.

Едва тогава Хатиб разреши да отворят вратите на двете килии.

Англоговорящият се приведе към Ники Тайн и му заговори през плата. Говореше английски със силен акцент, но разбираемо.

— Добре, лейтенант, това беше. С теб свършихме. Няма повече да те бием.

Младият навигатор чу думите. Тялото му сякаш се свлече от облекчение.

— Но твоят приятел, той няма такъв късмет. Вече умира. Можем да го заведем в болница — чисти бели чаршафи, лекари, всичко, от което има нужда, или да го довършим. Ти ще избереш. Когато ни кажеш, ще спрем и ще го заведем в болница.

Хатиб кимна на сержант Али, който стоеше по-нататък в коридора. Той влезе в другата килия. През отворената врата се чу как пластмасовият бич се стоварва върху голи гърди. Сетне пилотът започна да крещи.

— Добре, снаряди — изкрещя Ники Тайн под качулката си, — престанете, копелета такива, беше склад за боеприпаси, за снаряди с бойни газове…

Ударите престанаха. От килията на пилота излезе задъхан Али.

— Гениален сте, господин бригаден генерал.

Хатиб сви скромно рамене и рече наставнически на своя ученик:

— Никога не подценявай сантименталността на англичаните и американците. Сега доведи преводачите, извлечи всички подробности, до последната. Когато имаш написан текст, ми го донеси.

Като се върна в кабинета си, бригадният генерал Хатиб се обади лично на Хюсейн Камел. Час по-късно Камел се обади на свой ред. Тъст му бил очарован; щял да свика съвещание, вероятно тази нощ. Омар Хатиб трябвало да бъде на разположение, в очакване да го повикат.

Същата вечер Карим започна отново да дразни Едит, мило и без злоба, този път за работата й.

— Не ти ли доскучава понякога в банката, мила?

— Не, работата е интересна. Защо питаш?

— О, не зная. Просто не мога да разбера как можеш да я смяташ за интересна. За мен би била най-скучната работа в света.

— Да, но не е толкова скучна.

— Добре де, какво й е интересното?

— Ами да боравиш със сметки, да правиш капиталовложения, такива неща. Това е важна работа.

— Глупости, да казваш „добро утро“, „да, господине“, „не, господине“, „разбира се, господине“ на хора, които осребряват чек за петдесет шилинга. Скучно.

Лежеше по гръб на леглото й. Тя също легна и се сгуши в него. Обичаше да го усеща до себе си.

— Понякога откачаш, Карим. Но те харесвам такъв. Винклербанк не издава чекове, тя не е търговска банка.

— Каква е разликата?

— Ние нямаме текущи влогове, нито клиенти с чекови книжки, които да влизат и излизат. Не работим по този начин.

— Без клиенти няма пари.

— Разбира се, че има пари, но в депозитни сметки.

— Никога не съм имал такава сметка — призна Карим. — Само малка текуща сметка. Във всеки случай предпочитам да държа парите си в брой.

— Не можеш да ги държиш в брой, когато става дума за милиони. Ще ти ги откраднат. Затова ги влагаш в банка и ги инвестираш.