Чтение онлайн

— Искаш да кажеш, че старият Гемютлих борави с милиони, така ли? Пари на други хора?

— Да, милиони и милиони.

— Шилинги или долари.

— Долари, английски лири, милиони и милиони.

— Може, но аз не бих му доверил парите си.

Тя се изправи в леглото, този път наистина шокирана.

— Хер Гемютлих е честен човек. И през ум няма да му мине да излъже някого.

— На него и да не мине, на друг ще мине. Например… да кажем, познавам човек, който има сметка във Винклербанк. Името му е Шмит. Един ден влизам и казвам: „Добро утро, хер Гемютлих, казвам се Шмит и имам сметка при вас.“ Той поглежда в книгата и потвърждава: „Да, имате.“ Тогава му викам: „Бих искал да изтегля цялата сума.“ И когато истинският Шмит се появи, няма да е останало нищо. Затова предпочитам парите в брой.

Тя се засмя на неговата наивност, дръпна го надолу и му загриза ухото.

— Няма да мине. Най-вероятно хер Гемютлих ще познава твоя скъпоценен Шмит. Във всеки случай той ще трябва да се легитимира.

— Паспорти се подправят. Проклетите палестинци непрекъснато го правят.

— И ще има нужда от подпис, който ще сравни със спесимена при нас.

— Е и? Ще се упражнявам да подписвам Шмит.

— Карим, мисля че някой ден ще станеш престъпник. Лош човек си.

И двамата се закискаха на тази идея.

— Във всеки случай, ако си чужденец и живееш в чужбина, вероятно ще имаш шифрована сметка. Те са съвършено недостъпни.

Той се надигна на лакът и се втренчи в нея.

— Това пък какво е?

— Шифрована сметка, ли?

— Мммм.

После му обясни как действа системата.

— Това е лудост — избухна той, когато тя свърши. — Всеки може да се появи и да каже, че е негова. Ако Гемютлих не е виждал притежателя…

— Има процедури по установяване на самоличността, идиот такъв. Много сложни шифри, начини на писане на писма, определени начини, по които трябва да постави подписа — все неща, предназначени да потвърдят, че човекът е истинският притежател на сметката. Ако всичко не бъде изпълнено до последната подробност, хер Гемютлих няма да даде нищо. Така че е невъзможно да се представиш за притежателя.

— Трябва да има страхотна памет.

— О, ужасно си глупав. Всичко е записано. Ще ме заведеш ли на вечеря?

— Заслужила ли си я?

— Знаеш, че да.

— Е, добре. Но искам предястие.

Тя не разбра намека му.

— Имам предвид теб.

Посегна, пъхна пръст в ластика на оскъдните й пликчета и я придърпа към себе си в леглото. Тя се изсмя доволно. Претърколи се върху й и започна да я целува. Внезапно спря. Тя се стресна.

— Зная какво ще направя — прошепна той. — Ще наема касоразбивач, ще проникна в сейфа на стария Гемютлих и ще видя кодовете. Тогава ще мога да го направя.

Тя си отдъхна с облекчение, че не е променил намерението си да я люби.

— Няма да стане. Ммм. Направи го пак.

— Ще стане.

— Ааах. Няма.

— Ще стане. Непрекъснато разбиват сейфове. Четем във вестниците всеки ден.

Тя го опипа „там долу“ и се ококори.

— Охо, всичко това за мен ли е? Ти си чудесен, едър, здрав мъж, Карим, и аз те обичам. Но старият Гемютлих, както го наричаш ти, е малко по-умен от теб…

Минута по-късно вече не я интересуваше, колко е умен Гемютлих.

Докато агентът на Мосад се любеше във Виена, Майк Мартин монтираше своята сателитна чиния, тъй като наближаваше полунощ и единайсетият ден от месеца отстъпваше място на дванайсетия.

Тогава на Ирак му оставаха осем дни до настъплението, насрочено за 20 февруари. Южно от границата най-северната част от пустинята, която принадлежеше на Саудитска Арабия, беше настръхнала от най-голямото струпване на войска и оръжия, оръдия, танкове и запаси върху такова малко парче земя от Втората световна война насам.

Безжалостният пердах от въздуха продължаваше, макар че повечето от обектите в първоначалния списък на генерал Хорнър вече бяха „посетени“, понякога два, че и повече пъти. Въпреки внасянето на допълнителни цели поради краткотрайния бараж от ракети Скъд срещу Израел, първоначалният план беше спазен. Всички известни фабрики за производство на оръжия за масово унищожение бяха направени на прах и пепел и това включваше дванайсет нови, добавени по информация от Йерихон.

На практика иракската авиация беше престанала да съществува като действено бойно средство. Нейните изтребители-прехващачи, когато се случеше да влязат в бой със самолетите на съюзниците, рядко се връщаха в базите си, а към средата на февруари вече не се и опитваха. Елитната част от изтребителната и изтребително-бомбардировачната авиация съзнателно бе изпратена в Иран, където моментално я конфискуваха. Останалите бяха разрушени в блиндираните си хангари или разбити на парчета, ако ги свареха на открито.

На най-високо равнище командването на съюзниците не можеше да разбере защо Саддам е предпочел да изпрати най-добрите си бойни самолети на стария враг. Причината бе, че той твърдо вярваше, че след определена дата нито една страна в района няма да има друг избор освен да преклони глава пред него, и тогава той щеше да си върне бойните машини.

По това време в страната почти не беше останал здрав мост или пък работеща електростанция.

Към средата на февруари съюзниците все повече съсредоточаваха усилията си срещу иракската армия в Южен Кувейт и отвъд кувейтската граница, в съседен Ирак.

От северната саудитска граница до шосето Багдад-Басра Въздушните крепости обстрелваха позициите на артилерията, танковете, ракетните батареи и пехотата. Американските А-10 Тъндърболт, получили прякора „летящите глигани“, бродеха навсякъде и правеха онова, което умееха най-добре, а именно — унищожаваха танкове. На самолетите Игъл и Торнадо също бяха възложили задачата да „мачкат танкове“.

Съюзническите военачалници в Рияд не знаеха, че има още четирийсет големи завода за производство на оръжие за масово унищожение, скрити под пустините и в планините, нито че военновъздушните бази, построени от белгийската компания „Сикско“, продължават да стоят непокътнати.

След атаката срещу фабриката Ал-Кубай настроението беше по-весело не само на четиримата генерали, които знаеха какво всъщност е имало там, а и на представителите на ЦРУ и СИС в Рияд.

Това настроение намери отражение в краткото съобщение, което Майк Мартин получи тази нощ. В началото ръководителите съобщаваха за успеха на мисията на Торнадо, въпреки загубата на един самолет. По-нататък го поздравяваха, че е останал в Багдад въпреки разрешението да се махне, както и за цялата му мисия. Накрая му казваха, че по-нататъшното му оставане е излишно. На Йерихон трябваше да се изпрати едно последно съобщение в смисъл, че съюзниците му благодарят, парите му са изплатени, а връзката ще бъде възстановена след войната. Тогава, твърдяха те, за да бъде в безопасност, той наистина трябва да избяга в Саудитска Арабия, преди да е станало късно.

Мартин затвори апаратурата си, прибра я и полежа така, преди да заспи. Интересно, мислеше си той, армиите няма да дойдат в Багдад. Ами Саддам, не беше ли той предмет на цялата операция? Нещо се бе променило.

Ако знаеше за съвещанието, което се провеждаше в седалището на Мухабарат, на около половин километър от него, сънят на Майк Мартин нямаше да е така спокоен.

Когато става дума за техническа компетентност, хората се делят на четири вида: опитни, много добри, блестящи и „родени“. Последната категория не включва просто подготовка, а попада в сфера, където всички технически знания се съчетават с вроден усет, с природен инстинкт, шесто чувство, любов към предмета и машините, която няма как да намери място в учебниците.