Чтение онлайн

На 3 август Америка подшушна няколко думи на Египет. На президента Мубарак бе напомнено; че неговите въоръжени сили зависят от американските оръжия, че Египет е длъжник на Световната банка и Международния валутен фонд и че получава огромна американска помощ. На 4 август египетското правителство огласи декларация, осъждаща без заобикалки нахлуването на Саддам Хюсейн в Кувейт.

За голямо огорчение, но не и за изненада на йорданския крал, иракският деспот категорично отказа да отиде на конференцията в Джеда и да седне до Хосни Мубарак под председателството на крал Фахд.

За краля на Саудитска Арабия това беше недопустима грубост, демонстрирана в рамките на една култура, която се гордее с изисканата си любезност. Крал Фахд, който зад неизменната си любезност криеше голяма политическа проницателност, не остана доволен.

Това беше единият от двата фактора, които предотвратиха конференцията в Джеда. Другият бяха американските спътникови снимки, показани на саудитския монарх, които доказваха, че иракската армия съвсем не е спряла настъплението си, а продължава да напредва в пълен боен ред на юг към саудитската граница.

Щяха ли наистина да нахлуят в самата Саудитска Арабия? Изглежда да. Саудитска Арабия се слави с най-големите петролни запаси в света. След нея е Кувейт с резерви за повече от сто години при сегашното равнище на производство. На трето място е Ирак. Завладявайки Кувейт, Саддам Хюсейн бе променил реда. Нещо повече, 90 процента от саудитските петролни кладенци и резерви са затворени в далечния североизточен ъгъл на кралството, близо до Дахран, Ал-Кобар, Дамам и Джубаил и още по-навътре в сушата. Триъгълникът се изпречваше на пътя на настъпващите дивизии на Републиканската гвардия, а снимките показваха как в Кувейт навлизат и нови дивизии.

За щастие, Негово величество така и не разбра, че снимките са подправени. Дивизиите близо до границата се окопаваха, но булдозерите бяха изтрити от снимките.

На 6 август Кралство Саудитска Арабия официално поиска от Съединените щати да изпратят сили, за да го защитят.

Първите ескадрили от изтребители-бомбардировачи излетяха още същия ден за Близкия изток. Започваше операция „Пустинен щит“.

Бригадният генерал Хасан Рахмани скочи от щабната си кола и изтича по стълбите на хотел „Хилтън“, който бе набързо превърнат в главна квартира на иракските служби за сигурност в окупиран Кувейт. Докато прекосяваше фоайето, го досмеша, защото хотелът се намираше до самото американско посолство. И двете сгради бяха разположени на брега с чудесен изглед към блестящите сини води на Персийския залив.

Изгледът беше всичко, с което персоналът на посолството щеше да разполага известно време — по негово нареждане сградата беше незабавно обградена от републикански гвардейци. Не можеше да попречи на чуждите дипломати да предават от собствената си суверенна територия съобщения до своите правителства, освен това знаеше, че не разполага със суперкомпютри, които да дешифрират сложните кодове, използвани от англичани и американци.

Но като началник на контраразузнаването на Мухабарат, можеше да се погрижи да не разполагат с много материал за съобщения, като ограничи наблюденията им до онова, което виждат от прозорците.

При това положение, разбира се, оставаше възможността да получават информация по телефона от своите сънародници, които все още се намираха на свобода в Кувейт. Ето друга приоритетна задача — да се погрижи всички външни телефонни линии да бъдат прекъснати или подслушвани; подслушването беше за предпочитане, но повечето от най-добрите му хора бяха заети в Багдад.

Трийсет и седем годишният Рахмани беше строен красив мъж с гладко обръснато лице — не си даваше труд да пуска мустаци ала Саддам Хюсейн. Добре знаеше, че заема своя пост заради високата си квалификация, а не поради политически връзки. Беше типичен технократ в свят от издигнали се по политическа линия кретени.

Защо служиш на този режим? — питаха го приятели от чужбина. Въпросът обикновено задаваха, след като се бяха напили в бара на хотел „Рашид“, или на друго, по-усамотено място. Разрешено му беше да се среща с тях, защото това беше и част от работата му. Но всеки път той оставаше съвършено трезвен. Не че имаше нещо против алкохола по религиозни съображения — просто поръчваше джин и тоник, но имаше грижата да предупреди бармана да налива в неговата чаша само тоник.

Затова на въпроса отговаряше с усмивка:

— Аз съм иракчанин и се гордея с това — на кое правителство трябва да служа според вас?

Дълбоко в себе си знаеше прекрасно защо служи на режим, чийто величия презираше. Ако у него имаше някакво чувство — нещо, на което твърдеше, че не е способен, — то бе истинска обич към неговата страна и народ, към обикновените хора, които партията Баас отдавна бе престанала да представя.

Но основната причина беше, че иска да се издигне в живота. Иракчанин от неговото поколение имаше ограничени възможности да го постигне. Можеше да се противопостави на режима, да напусне страната и едва да свързва двата края в чужбина, като превежда за стотинки от арабски на английски и непрекъснато да се крие от убийците, изпратени да го търсят, или да остане в Ирак.

Оставането в Ирак предлагаше три възможности. Отново да се противопостави на режима и да намери смъртта си в някоя от стаите за изтезания на онова животно Омар Хатиб — същество, което ненавиждаше, съзнавайки добре, че чувствата им са взаимни; да се опита да оцелее като независим бизнесмен в една икономика, която биваше систематично разорявана; или пък да се усмихва на идиоти и да се издига в редовете им благодарение на ума и таланта си.

Не виждаше нищо лошо в последното. Подобно на Райнхард Гелен, служил първо на Хитлер, сетне на американците и накрая на западногерманците; подобно на Маркус Волф, служил на източногерманските комунисти, без да вярва и на една дума от приказките им, той беше като играч на шах. Живееше заради играта, заради сложните ходове на шпионажа и контрашпионажа. Ирак беше личната му шахматна дъска. Знаеше, че други професионалисти по цял свят щяха да го разберат.

Хасан Рахмани се махна от прозореца, седна на стола зад бюрото и започна да пише. Предстоеше ужасно много работа, за да стане Кувейт относително сигурен като деветнайсета провинция на Ирак.

Първият му проблем беше, че не знаеше докога Саддам Хюсейн възнамерява да остане в Кувейт. Съмняваше се, че и самият президент знае. Ако Ирак щеше да се изтегля, нямаше смисъл да пуска в ход огромна контраразузнавателна операция, запушвайки всички процепи в сигурността, които свари.

Самият Рахмани смяташе, че на Саддам би могло и да му се размине. Но това би означавало да прояви хитрост, да предприема точни и безгрешни ходове и да говори онова, което трябва. Първата хитрост би била да присъства на онази конференция утре в Джеда, да не спира да ласкае крал Фахд, да твърди, че Ирак иска единствено справедлив договор за петрола, достъп до Залива и опрощаване на заема, който дължи, за да се прибере в Багдад. По този начин, като остави всичко в ръцете на арабските страни и на всяка цена държи американците и британците настрана, Саддам можеше да разчита, че арабите ще говорят и преговарят до края на света.

На Запада, чието внимание никога не се задържа повече от няколко седмици, ще му омръзне да се занимава с този въпрос и ще го остави на четиримата араби — двама крале и двама президенти. Така и англосаксонците ще са доволни, стига петролът да не секва. Ако в Кувейт не се стигне до зверства, средствата за масово осведомяване ще изоставят темата, режимът в изгнание на Ал Сабах ще бъде забравен, кувейтците ще свикнат с новото управление, а конференцията за изтегляне от Кувейт ще предъвква едно и също в продължение на десетилетие, докато изгуби смисъл.