Чтение онлайн

Майор Майк Мартин беше проснал върху масата в трапезарията карта на Персийския залив и Близкия изток и я изучаваше в компанията на няколко свои подчинени. На трийсет и седем години той съвсем не беше най-възрастният от присъстващите мъже; двама от сержантите му бяха прехвърлили четирийсетте, но бяха опитни, жилави военни в отлична форма, които с лекота можеха да насметат всеки двайсетгодишен младок.

— Нещо за нас, шефе? — попита един от сержантите.

В малките поделения широко се използват личните имена, но към офицерите обикновено се обръщат с „шефе“.

— Не зная — отвърна Мартин. — Саддам Хюсейн се намести в Кувейт. Въпросът е: ще се изтегли ли оттам доброволно, или Обединените нации ще упълномощят някого да го изхвърли? Ако стане така, сигурно ще има и за нас работа там.

— Добре — рече сержантът доволен и останалите шестима около масата кимнаха утвърдително. Що се отнася до тях, отдавна не бяха участвали в акция, която да им вдигне адреналина.

В полка имаше четири основни дисциплини и всеки трябваше да овладее една от тях. Това са свободнопадащите — специалисти по скокове с парашут от голяма височина, планинарите, чийто предпочитан терен са скалите и високите върхове, хората от бронираните разузнавателни коли, които действат на открито, и земноводните, които са майстори на кануто, надуваемите съдове и действията под вода.

В своя екип от дванайсет души Мартин разполагаше с четирима свободнопадащи, в които влизаше и той, четирима оператори на разузнавателни коли, които обучаваха хората от Абу Даби, и четирима инструктори за работа под вода.

Независимо от собствената си специалност военнослужещите от САС трябваше да познават добре и останалите дисциплини, за да бъдат взаимно заменяеми. От тях се изискваше да владеят и много други неща — радио, първа помощ езици.

Основната бойна единица се състои само от четирима души. Ако единият от тях излезе от строя, задачите му незабавно се преразпределят между останалите трима оцелели, независимо дали става дума за работа с радио или за оказване на медицинска помощ.

Хората от САС се гордеят с далеч по-високото си образователно равнище от която и да е друга част в армията и тъй като пътуват, владеенето на чужди езици е задължително. Всеки войник трябва да знае поне още един извън английския. В продължение на години това най-често беше руският, но сега, след края на студената война, той излизаше от мода. Малайският е много полезен в Далечния изток, където сраженията в Борнео продължават от години. Откакто започнаха тайните операции срещу наркобароните от Меделин и Кали в Колумбия, мнозина се пренасочват към испанския. Учи се и френски — за всеки случай.

И тъй като в продължение на много години полкът бе съдействал на султан Кабус от Оман във войната му срещу комунистическите агенти, проникващи във вътрешността на Дофар от Южен Йемен, плюс други мисии за обучаване по протежение на залива и в Саудитска Арабия, мнозина от хората на САС говореха приемлив арабски. Сержантът, който изяви желание да се посражава, беше един от тях, но дори той призна: „Шефът е направо невероятен. Истинска находка. Той дори прилича на арабин.“

Майк Мартин се изправи и прокара мургави пръсти през катраненочерната си коса.

— Време е да си лягаме.

Беше малко след десет. Трябваше да станат преди изгрев-слънце за всекидневния си петнайсеткилометров крос с питомците, преди да е станало прекалено горещо. Хората от Абу Даби ненавиждаха кроса, но шейхът настояваше. Щом тези странни военни от Англия твърдят, че така трябва, значи трябва. За това се плащаше и той искаше да получи всичко, за което е дал пари.

Майк Мартин се оттегли в стаята си и бързо заспа дълбок сън. Сержантът беше прав — той _наистина_ приличаше на арабин. Хората му често се питаха дали е наследил мургавата си кожа, тъмните очи и катраненочерната си коса от далечни средиземноморски прадеди. Не им бе казал, че бъркат.

Дядото по майчина линия и на двамата мартиновци бил английски чаен плантатор в Дарджилинг, Индия. Като деца бяха виждали негови снимки — висок, с розови страни и руси мустаци, лула в устата и пушка в ръка, стъпил върху застрелян тигър. Съвсем типичен бял сахиб, англичанин от времето на британското господство в Индия.

По-късно, през 1928-ма Терънс Грейнджър направил немислимото; влюбил се в индийско момиче и решил да се ожени за него. Какво от това, че била изискана и красива, просто така не се правело. Чаената компания не го уволнила — това би било твърде грубо, — но го изпратили на вътрешно заточение (така действително го определили) в една напълно откъсната от света плантация в далечен Асам.

Смятали да го накажат по този начин, но Грейнджър и младата му съпруга, бившата госпожица Индира Бохсе, били много щастливи там. Радвали се на дивата, прорязана от урви местност, гъмжаща от дивеч и тигри, на тъмнозелените, засадени с чай склонове, на климата и хората. Пак там, през 1930-а, се родила Сюзън. Там я отгледали — момиче от смесен англо-индийски брак, което играело с индийските деца. През 1943-а войната стигнала до Индия — японците напредвали през Бирма към границата. Грейнджър бил достатъчно възрастен и спокойно можел да не се запише доброволец, но настоял, и след първоначалната подготовка в Делхи го назначили майор в асамските стрелци. Всички британски кадети били произведени направо в чин майор, за да не служат под командването на индийски офицери, които можели да стигнат до лейтенант и капитан.

Загинал при преминаването на река Иравади през 1945-а. Тялото му така и не било върнато; то изчезнало в прогизналите бирмански джунгли. Бил един от десетките хиляди, участвали в една от най-ожесточените ръкопашни битки през войната.

С малката си пенсия от компанията вдовицата му се върнала към родния си бит. Две години по-късно дошли нови неприятности. През 1945-а Индия била разделена. Англичаните напуснали. Али Джина държал на своя мюсюлмански Пакистан на север, а Пандит Неру се съгласил на южната част, населена предимно с индуисти. Избухнали ожесточени сражения, докато вълните бежанци от двете религии се стичали на север и на юг. Повече от един милион загинали. Госпожа Грейнджър, която се бояла за дъщеря си, я изпратила да завърши образованието си при по-младия брат на покойния си съпруг, благоприличен архитект от Хейзълмиър, графство Съри. Шест месеца по-късно майка й загинала в безредиците.

Седемнайсетгодишната Сюзън Грейнджър пристигнала в Англия — родината на баща си, която виждала за пръв път. Прекарала една година в девическо училище близо до Хейзълмиър, сетне две години като стажант-сестра в болницата във Фарнам и още една като секретарка на един адвокат от града.

На двайсет и една години подала молба за работа като стюардеса в Британската международна въздушна корпорация. Обучението се провеждало в стария, преустроен метох „Дева Мария“ в Хестън, недалеч от Лондон. Дипломата й за медицинска сестра била добра препоръка, а външният й вид и обноски — още един плюс.

На двайсет и една години била красива, с буйна кестенява коса, лешникови очи и кожа на европейка с траен златист слънчев загар. След завършването си била назначена в Първа линия, Лондон — Индия, съвсем естествен избор за момиче, владеещо говорим хинди.

По онова време пътуването с четиримоторните Аргонавти било много, много дълго. Маршрутът от Лондон минавал през Рим, Кайро, Басра, Бахрейн, Карачи и Бомбай. После до Делхи, Калкута, Коломбо, Рангун, Банкок и най-сетне Сингапур, Хонконг и Токио. Разбира се, полетът не можел да се изпълни от, един екипаж и първата почивка за летците и стюардесите била в Басра, Южен Ирак, където ги сменяли други.