Чтение онлайн

Къщата в Кадисия не беше съвсем будна и се оказа съвсем неподготвена за посетителите, нахълтали на разсъмване. Когато собственикът й я бе строил преди много години, тя се издигаше сред овощни градини.

Намираше се на пет километра от четирите вили в Мансур, които в същия момент се готвеше да постави под наблюдение майор Заид от контраразузнавателната служба.

Разрастващите се в посока югоизток предградия на Багдад бяха обградили старата къща, а по новата високоскоростна магистрала Кадисия, там където някога имаше праскови и кайсии, сега ревеше поток от коли.

И все пак това беше изискана къща, собственост на заможен човек, вече отдавна оттеглил се от работа, с ограда и собствен парк, в дъното на който все още растяха овощни дървета.

Пристигнаха два камиона, пълни с войници от АМАМ, под командването на един майор, и никак не се церемониха. Ключалката на главната врата отвориха с изстрели, после стовариха ритниците си върху нея, изсипаха се вътре, разбиха предната врата и пребиха престарелия слуга, който се опита да ги спре.

Хукнаха из къщата, разтваряха шкафове, дърпаха пердета и завеси, докато ужасеният собственик се опитваше да защити съпругата си.

Войниците опустошиха дома, но нищо не намериха. Когато старецът ги попита с умоляващ тон какво търсят, майорът му отвърна троснато, че си знаел работата, и претърсването продължи.

После отидоха в градината. В дъното, близо до стената, видяха прясно изкопана пръст. Двама от тях държаха стареца, докато други копаеха. Не беше заравял нищо, но въпреки това откриха онова, което им трябваше.

Намериха един чувал от зебло и когато го изсипаха, всички видяха, че вътре е имало радиопредавател. Майорът не разбираше нищо от радиопредаватели и не можеше да разбере, че износеният морзов предавател в чувала беше на светлинни години от свръхмодерния предавател, който работеше с помощта на сателит като използвания от Майк Мартин, дето все още се намираше под пода в бараката в градината на първия секретар на Съветското Посолство Куликов. За майора от АМАМ радиопредавателите бяха шпионски номера и нищо повече не го интересуваше.

Старецът започна да хленчи, че за пръв път виждал апарата, че някой трябва да е прескочил оградата през нощта, за да го зарови там, но бързо го повалиха с приклади на земята, а след това и жена му, защото се разпищя.

Майорът разгледа трофея. Дори и той разбра, че някои от йероглифите по чувала наподобяват букви на иврит.

Не им трябваше слугата или старицата, само мъжът. Той беше над седемдесет години, но четирима от войниците го хванаха за глезените и китките, изнесоха го навън и го хвърлиха като чувал с картофи в единия от камионите.

Майорът беше щастлив. В резултат на анонимен донос беше изпълнил дълга си. Началниците му щяха да са доволни. Случаят не беше за затвора Абу Граиб. Той отведе арестувания в централата на АМАМ и Гимнастическия салон. Там, мислеше си той, им е мястото на израелските шпиони.

В същия този ден, 16 февруари, Гиди Барзилаи пристигна в Париж, за да покаже рисунката на Мишел Леви. Възрастният антиквар се зарадва, че има възможност да помогне. Само веднъж преди това бяха поискали нещо от него — да заеме някакви мебели на катса, който се опитваше да проникне в една къща като търговец на антики.

Мишел Леви бе поласкан от факта, че Мосад се консултира с него, че има възможност да помогне и така да разнообрази старческото си ежедневие.

— Бул — рече той.

— Моля — каза Барзилаи, реши, че го нагрубяват.

— Бул — повтори старецът. — Пише се по два начина. Големият френски мебелист. Това е неговият стил, определено. Но да знаете, че не го е правил той. Периодът е прекалено късен, за да е той.

— Тогава от кого е?

Мосю Леви беше над осемдесет, с оредяла бяла коса, прилепнала по сбръчкания му череп, но бузките му розовееха като ябълки, а очите му блестяха от удоволствие, че живее.

— Ами когато Бул умрял, той оставил работилницата на своето протеже, германеца Ойбен. Той на свой ред я оставил на друг германец, Ризенер. Смятам, че това е от времето на Ризенер. Положително от някой негов ученик, а може би от самия майстор. Ще го купувате ли?

Шегуваше се, разбира се. Знаеше, че Мосад не купува предмети на изкуството. Очите му светеха закачливо.

— Да речем, че се интересувам от него — отвърна Барзилаи.

Леви беше очарован. Щяха да правят някой от палавите си номера. Никога нямаше да разбере какво точно, но все пак беше забавно.

— Тези писалища…

— Бюра — прекъсна го Леви, — това е бюро.

— Добре, дали се случва в тези бюра да има тайно отделение?

Ставаше все по-интересно.

— Аха, искате да кажете кашет. Разбира се. Трябва да знаете, млади човече, че преди много години, когато мъжът е можел да бъде призован на дуел и убит на полето на честта, дамите, които са поддържали любовни връзки, е трябвало да бъдат много дискретни. Тогава не е имало телефони, факс, видео. Всичките си неприлични мисли любовникът е трябвало да напише на хартия. Сетне тя трябвало да я скрие от съпруга си.

Не във вграден сейф — такива не е имало. Нито в желязна кутия — защото съпругът ще й вземе ключа. Така че навремето хората от обществото са поръчвали мебели с кашет. Невинаги, но доста често. Нужен е бил майсторлък, за да не се забелязва, нали разбирате?

— Как може да разбере човек, дали мебел, която… възнамерява да купи, има такъв кашет?

О, прекрасно! Човекът от Мосад нямаше да купува бюро от Ризенер, той щеше да бърка в него.

— Искате ли да видите такова нещо? — попита Леви.

Обади се на няколко места, а после излязоха от магазина и взеха такси. Отидоха при друг антиквар. Леви проведе шепнешком разговора си с него, мъжът кимна и ги остави сами. Леви беше казал, че ако може да продаде антиката, ще иска малък хонорар, задето е намерил купувач, и нищо повече. Обяснението беше задоволително, защото това често се случваше в света на антикварите.

Бюрото, което разгледаха, напомняше онова във Виена.

— Е, разбира се — рече Леви, — кашетът не е голям, иначе ще се забележи по размерите, тъй като външните няма да отговарят на вътрешните. Затова е тесен — вертикален или хоризонтален. Може би не повече от два сантиметра, скрит зад панел, който изглежда солиден, но всъщност е като две тънки колкото вафлена кора дъсчици, между които е разположен кашетът. Ключът е в бутона, който го отваря.

Той извади едно от горните чекмеджета.

— Опипайте вътре.

Барзилаи бръкна, върховете на пръстите му докоснаха дъното.

— Опипайте наоколо.

— Няма нищо — рече катсата.

— Това е така, защото няма нищо — рече Леви. — Тук няма. Но може да има копче, езиче или бутон. Гладък бутон — натискате го; копче — завъртвате го; езиче — обръщате го на едната или на другата страна, за да видите какво ще стане.

— А какво трябва да стане?

— Ще се чуе тихо щракане, малка част от украсата ще отскочи, защото е на пружина. Зад нея е кашетът.