Чтение онлайн

Всички изпълнени с т. нар. клинописи глинени плочки до днес биха събирали прахта в музеите по цял свят, ако персийският цар Дарий Велики (521–485 г. пр. Хр.) не беше заповядал неговите текстове да бъдат издялани в камък на три езика: на персийски, на еламски и на вавилонски. Благодарение на този факт ученият Георг Фридрих Гротенфелд (1775–1853) успя през 1802 г. да открие ключа за разшифроването на клинописите. Текстът за епоса на Гилгамеш бил гравиран във вид на стихотворение върху дванадесет глинени плочки и успял да надживее времето, единствено, защото новодошлите завоеватели на Месопотамия не сметнали клинописа за писменост.

Четиристишията, 200 на брой, съдържат поразителни прилики с Библията, само дето са написани няколко хилядолетия преди нея. Археолозите, направили тази находка, за съжаление не осъзнали сензацията, която се криела в нея, и я опаковали no-скоро зле, отколкото добре, за да могат текстовете да бъдат транспортирани с кораб до Великобритания за превод. Ето защо поради некомпетентното отношение много от плочките били повредени и вече не могат да се разчетат. Единствено благодарение на работата на Джордж Смит (1840–1876), един дотогава неизвестен млад служител на британския музей в Лондон, малко по малко станало ясно историческото значение на тези древни предания. Този мъж бил един от аутсайдерите в областта на археологията, който вечер в своята стаичка с несравнима страст се посвещавал на изследването на първата публикация по асирология. На 26 години той пише няколко кратки студии за тогава все още съмнителния характер на клинописите. Тези статии дори предизвикали вниманието на научния свят, но понеже Смит бил самоук, се опитвали постоянно да го игнорират.

По това време обаче никой от т. нар. научен свят не знаел, че вече имало вавилонско-асирийска литература, която при всички случаи заслужавала да бъде наредена до великите постижения на по-късните литератори. Това обаче не била причината, поради която Смит се увлякъл той се впечатлявал от самото съдържание на това повествувание. Със започването на превода през 1872 г. работата вече не го оставила на мира. Младият Смит тъкмо бил стигнал до мястото, когато Гилгамеш със своя приятел Енкиду успешно победили огнения бик Хумбада в кедровата гора на днешен Ливан: при триумфалното си завръщане Богинята Ищар видяла Гилгамеш облечен с празничните си дрехи, накичен с венеца на победителя, и се влюбила в него. Той напротив не желаел да знае нищо за своята обожателка и я оскърбил като проститутка, защото тя вече имала много любовни връзки зад гърба си. След това унижение Ищар се върнала разярена на небето и се оплакала на Великата Богиня. После поискала от баща си AN.U смъртта на Гилгамещ. В отговор AN.U създал един нов «Небесен бик» на земята, когото сто воини не можели да укротят. Но Гилгамеш издържал и това изпитание и отново победил с помощта на приятеля си Енкиду.

Ищар, която наблюдавала борбата от небето, проклела Гилагамеш и Енкиду. В последвалата след това нощ Енкиду видял в съня си съвета на Боговете да определя неговата смърт, защото бил помогнал на Гилгамеш при унищожението на Хумбада. Присъдата се изпълнила веднага, защото Енкиду умира още същата нощ от неизлечима болест. Симптомите на болестта били треска и температура. Гилгамеш скърбил за приятеля си, но при мисълта, че и той трябвало да умре, го побивали тръпки от страх и тогава се сетил за свой далечен роднина, на който Боговете дарили безсмъртие. Гилгамеш тръгва да търси Утнапищим.

Но тъкмо когато сензацията щяла да се изясни, историята свършва. Смит установява, че налице са само част от надписите и историята за безсмъртния Утнапищим присъствала само в отделни фрагменти.

Но какъв е краят на тайнствения епос?

Глинените плочки с продължението на този епос се криели някъде из камерите на двореца в Ниневия. Всъщност с голямо вълнение Смит открива и момента в историята, когато Утнапищим разказва на Гилгамеш за предпотопните времена. Дори и така истинността на библейското предание да изглеждала несигурна, липсвали поредните глинени плочки с продължението. Но това, което той до момента бил прочел от епоса за Гилгамеш, вече не му давало мира. Тъй като не могъл да премълчи съдържанието, градусът на вълнение в библейска демократична Англия се покачил. По отношение на сензационното си откритие Смит бил разколебан: той непременно трябвало да отиде в Ниневия, за да продължи изследванията си.

Как обаче обикновен служител в музей да финансира подобен проект?

Във викторианската епоха хората вземали насериозно всяка отделна дума на Светото писание. Кой в Англия при целта, към която Смит се стремял, щял да иска да му помогне да открие липсващите глинени плочки, когато вече станало ясно, че те биха могли да съдържат доказателство, че съхранената в Библията истина не е най-старата и изобщо не е единствената? Въпреки това се намерил един лондонски дарител, който се заинтересувал да финансира начинанието и съответно предизвикателството, което Джордж Смит отправил към тогавашното общество, с около 1000 гвинеи (днес около 40 000 евро). Това бил лондонският ежедневник Daily Telegraph, който показал редакционен и склонен към риска интерес към докладите на младия изследовател, поради което достъпът ни до древното знание изобщо стана възможен.

На 3 декември 1872 г. Джордж Смит съобщава пред удивената аудиторията на лондонското Society of Biblical Archeology за откритието си. Дори дамите и господата да не били особено зарадвани от откритията и отчасти злословили по адрес на Смит, те не разполагали с нищо, за да отклонят въодушевения изследовател от начинанието му. Вследствие на което изследователският екип тръгва на път за Ниневия в началото на 1873 г. Веднага след пристигането си Смит започва разкопки на 7 май. Човек вероятно си мисли, че търсенето на игла в купа сено би било обречено на провал, но волята на изследователя трябвало да бъде възнаградена — защото в един огромен куп развалини, останали от легендарната асирийска столица, Джордж Смит намира 384 парчета от глинени плочки, между които били и липсващите части от историята за Утнапищим.

Плочките разказват: дълго време преди потопа на река Ефрат съществувал град Шурупак, когато Боговете решили да наводнят земята. Бог Еа, който участвал в съвета на Боговете, избрал за свой храненик човека Утнапищим и решил да го предупреди за надвисналата катастрофа:

На това място Джордж Смит затвърдил предположението си: месопотамецът Утнапищим от Шурупак е преживял същото нещо, което Библията приписва на Ной! Последвалият развой в преданието, сравнен директно със случките и продължителността, също така напълно отговаря на библейската легенда за потопа. За разлика от Стария завет месопотамските предания са още по-детайлни и затова съдържат значително повече допълнителни информации.

По-нататък в историята Гилгамеш наистина намира своя роднина Утнапищим и го пита (плочка 11, 7–8) как и той би могъл да постигне безсмъртието на Боговете:

След като Гилгамеш и Утнапищим си поговорили, последният му казва (плочка 11, 267), че Боговете имали едно чудновато място, където растяло чудодейно цвете, дало му възможността да е безсмъртен като Боговете:

Съответно Утнапищим и Гилгамеш тръгват на път към «източното море», за да вземат цветето. Според преданията превозното средство, приличащо на подводница, се движело ту «по морето», ту «под морето» и след няколко дни в крайна сметка достига своята цел. Навярно пътниците са използвали наистина подводница, защото в преданието Утнапищим посочва мястото на растението на морското дъно и след това показва на Гилгамеш вид растение и обяснява неговото свойство:

Древните египтяни също познавали този вид божествени растения, които наричали «Анх-ими» («Животворна билка»). Във всеки случай, сравнена с асирийската «Чудодейната билка», професор Хорнунг описва «Анх-ими» като растение без бодли и с формата на топче или хапче. Дали е възможно да става дума за генни хапчета? След тригодишна работа през 1876 г. Джордж Смит отново се връща в Англия, където публикува своята новаторска за времето си теория по отношение на Библията: