Чтение онлайн

– Ядроните никога няма да превземат Свободните градове – каза Арлен.

– Арлен, тихо! – изсъска Силви. – Той е по-възрастен от теб!

– Остави момчето да говори – каза Коран. – Някога да си бил в Свободен град, момче? – попита той Арлен.

– Не – призна Арлен.

– А да познаваш някой, дет’ да е бил?

– Не – каза отново той.

– И к’о те прави такъв разбирач? – попита Коран. – Никой не е бил в такъв град освен вестоносците. Само тях не ги е страх от нощта, че да ходят толко’ надалеч. Кой може тогаз да каже, че Свободните градове не са най-обикновени места като Потока? Щом ядроните могат нас да ни превземат, могат да ги превземат и тях.

– Старият Шопар идва от Свободните градове, – каза Арлен. Руско Шопара беше най-богатият човек в Потока. Той държеше смесения магазин, който беше пъпът на цялата търговия в Потока на Тибит.

– Тъй, тъй – каза Коран, – пък на мен старият Шопар ми каза още преди време, че едно пътуване му било предостатъчно. Щеше му се след година-две пак да отиде, ама разправяше, че не си струвало риска. Тъй че ти го питай, дал’ Свободните градове са по-безопасни от което и да е друго място.

Арлен не искаше да повярва. Би трябвало да има и безопасни места по света. Но през ума му отново прелетя представата как го хвърлят в мазето, и той осъзна, че никъде не беше напълно безопасно нощем.

Вестоносецът пристигна след час. Беше висок мъж, току-що прехвърлил трийсетте, с ниско подстригана кестенява коса и къса гъста брада. Върху широките си рамене носеше ризница от метални халки, имаше дълга, черна мантия, дебели кожени панталони и ботуши. Яздеше лъскава кафява бързонога кобила. Няколко различни по вид копия бяха прикрепени с каиши към седлото. Вестоносецът приближаваше с мрачно изражение, но раменете му бяха изправени и горди. Той огледа тълпата и лесно забеляза говорителката, която стърчеше между останалите и им даваше нареждания. Той обърна коня си към нея.

На няколко крачки зад гърба му върху тежко натоварена талига, теглена от чифт тъмно-кафяви кобилки, идваше жонгльорът. Дрехите му бяха изработени от кръпки в ярки цветове, а на пейката до него лежеше спокойно лютнята му. Косата му беше с цвят, какъвто Арлен виждаше за пръв път, нещо като блед морков, а кожата му беше толкова светла, сякаш че слънцето не я беше докосвало. Седеше прегърбен и изглеждаше напълно изтощен.

С ежегодния вестоносец винаги идваше жонгльор. За децата и някои от възрастните, той беше по-важният от двамата. Откакто се помнеше, Арлен бе виждал все един и същи човек, прошарен, но чевръст и изпълнен с настроение.

Този, новият, беше по-млад и изглеждаше навъсен. Децата веднага се втурнаха към него и младият жонгльор се оживи, а безсилието, изписано по лицето му, се стопи така бързо, че Арлен започна да се съмнява, дали въобще някога го е имало. Жонгльорът скочи в миг от талигата и завъртя цветните си топки във въздуха сред радостните възклицания на децата.

Мнозина, сред които и Арлен, забравиха за работата си и се завтекоха към новодошлите. Силия се врътна към тях, решена да не търпи никакви такива.

– Денят няма да стане по-дълъг, само защото вестоносецът е дошъл! – скастри ги тя. – Обратно на работа!

Чу се мърморене, но всички се върнаха по местата си.

– Ти не, Арлен – каза Силия. – Ела тук.

Арлен откъсна поглед от жонгльора и отиде при нея, точно когато пристигна и вестоносецът.

– Силия Безплодната? – попита вестоносецът.

– Просто Силия е напълно достатъчно – каза тя педантично. Очите на вестоносеца се ококориха и той се изчерви, като горните части на бледите му бузи станаха тъмночервени над брадата му. Скочи от коня си и направи дълбок поклон.

– Моите извинения – каза вестоносецът. – Не помислих. Грег, вашият редовен вестоносец, ми каза, че така се наричате.

– Радвам се, че разбрах, какво мисли Грег за мен след всичките тези години – каза Силия без нотка радост в гласа си.

– Мислеше – поправи я вестоносецът. – Той е мъртъв.

– Мъртъв? – попита Силия, изведнъж с тъжно изражение. – Бяха ли... ?

Вестоносецът поклати глава. – Настинката го покоси, не ядроните. Аз съм Рейджън, вашият вестоносец за тази година. Правя услуга на вдовицата му. Гилдията ще избере нов вестоносец за вас от следващата есен.

– Отново година и половина до следващия вестоносец? – попита Силия с тон, който звучеше сякаш чете конско. – Едва изкарахме миналата зима без есенната сол – каза тя. – Знам, че в Мливари я приемате за даденост, но половината ни месо и риба се развалиха поради липсата на добра обработка. А писмата ни?

– Съжалявам – каза Рейджън. – Градовете ви са доста далече от обичайните пътища, а надницата за един вестоносец, който всяка година да прекарва повече от месец по пътя, е висока. Гилдията на вестоносците не разполага с работна ръка, пък сега съвсем, покрай тази настинка на Грег.

Той се изхихика и поклати глава, но забеляза причернялата физиономия на Силия в отговор.

– Не се сърдете, госпожо – каза Рейджън. – Той беше и мой приятел. Просто... сред нас, вестоносците, не са много хората, които могат да се похвалят, че са си отишли с покрив над главите, върху легло и с млада съпруга до тях. Нощта обикновено ни застига преди това, нали разбирате?

– Да – каза Силия. – А ти имаш ли съпруга, Рейджън? – попита тя.

– Аха – отговори той. – Макар че за нейно удоволствие и мое нещастие, виждам кобилката си по-често, отколкото булката.

Той се изсмя и с това обърка Арлен, който не мислеше, че е смешно да имаш съпруга, на която не липсваш.

Силия изглежда не обърна внимание. – Ами ако въобще не можеше да я виждаш? – попита тя. – Ами ако всичко, което ви свързваше, бяха писмата веднъж годишно? Как щеше да се чувстваш, ако знаеше, че писмата ви ще се забавят с половин година? Някои хора тук имат роднини в Свободните градове. Чакат ту този, ту онзи вестоносец, пък от две поколения не са се виждали. Тези хора няма да се приберат, Рейджън. Писмата са всичко, което имаме от тях, и те от нас.

– Напълно съм съгласен с вас, госпожо – каза Рейджън, – но аз не ги решавам нещата. Херцогът...

– Но ти ще говориш с Херцога, когато се прибереш, нали? – попита Силия.

– Непременно – отвърна той.

– Да напиша ли съобщението вместо теб?

Рейджън се усмихна. – Мисля, че ще мога да го запомня.

– Погрижи се да го направиш.

Рейджън се поклони отново, още по-ниско. – Моите извинения, че идвам на посещение в такъв тежък ден – каза той, докато очите му прескачаха към погребалната клада.