Чтение онлайн

– Работата е моя – каза Рейджън и пристъпи напред. – Ти ли си Руско Шопара?

– Просто Руско – каза мъжът. – Моите съграждани ми плеснаха това Шопара, но не ми го казват в лицето. Не издържат да виждат чуждия успех.

– За втори път – каза Рейджън замислено.

– К’во викаш? – попита Руско.

– За втори път записките от пътуванията на Грег ме подвеждат – отговори Рейджън. – Тази сутрин нарекох Силия „Безплодна” в лицето `u.

– Ха! – засмя се Руско. – Вярно ли, бе? Ей, това заслужава едно питие за моя сметка, ако не друго. Как каза, че ти е името?

– Рейджън – каза вестоносецът, пусна на земята тежката си чанта и се разположи на бара. Руско потупа с пръсти една бъчвичка и откачи една дървена халба от куката `u.

Бирата беше гъста и с меден цвят, а бялата `u пяна се вдигна над отвора на халбата. Руско напълни една за Рейджън и още една за себе си. После погледна към Арлен и му напълни по-малка чашка.

– Занеси това на някоя маса и остави възрастните да си поговорят на бара – каза той. – И ако си знаеш интереса, не казвай на майка си, че съм ти дал това.

Арлен засия и изтича с наградата си, преди Руско да успее да премисли. Той си беше отмъквал по глътчица от пивото на баща си по празници, но никога не бе разполагал със собствена чаша.

– Взех да се притеснявам, че вече никой няма да дойде – чу той Руско да казва на Рейджън.

– Грег настина точно преди да тръгне за насам миналата есен – отвърна Рейджън и отпи няколко големи глътки. – Неговата билкарка му каза да отмени пътуването, докато не се пооправи, но зимата си дойде, а здравето му се влошаваше. Накрая той ме помоли да му поема обиколката по вашия край, докато гилдията не му намери заместник. И без това трябваше да занеса фургон сол до Анжие, така че взех още една талига и се отбих насам, преди да продължа на север.

Руско взе халбата му и я напълни отново.

– За Грег – каза той – добър вестоносец и звяр в пазарлъка.

Рейджън кимна, двамата мъже чукнаха чаши и пиха.

– Още една? – попита Руско, щом Рейджън удари с халбата по бара.

– Грег е написал в дневника си, че ти си звяр в пазарлъка – каза Рейджън – и че първо ще се опиташ да ме напиеш.

Руско се разхили и отново напълни халбата.

– Значи след пазарлъка, вече няма нужда да те поя за сметка на заведението – каза той и я подаде на Рейджън със свежа глава.

– Но ще ти се наложи, ако искаш пощата ти да стигне до Мливари – каза Рейджън, ухилен, и прие халбата.

– Ти май ще излезеш по-голям инат и от Грег – измърмори Руско и напълни собствената си чаша. – Ето – продължи той, след като пяната мина ръба, – сега и двамата ще можем да се пазарим пияни. Двамата се разсмяха и отново удариха чаши.

– Какви са новините от Свободните градове? – попита Руско. – Красианците още ли настояват да се самоунищожат?

Рейджън вдигна рамене. – По всичко личи, че да. Спрях да ходя до Красия преди няколко години, след като се ожених. Прекалено далече и прекалено опасно.

– Значи фактът, че покриват жените си с одеяла, няма нищо общо с това? – попита Руско.

Рейджън се разсмя. – Не помага – отговори той, – но това не им пречи да ни мислят нас, Северняците, та дори и вестоносците, за страхливци, само защото не се навираме нощем между шамарите на ядроните.

– Може би нямаше така да налитат на бой, ако поглеждаха по-често жените си – замисли се Руско. – Ами Анжие и Мливари? Херцозите все още ли са на нож?

– Както винаги – отговори Рейджън. – Юкор се нуждае от дървесината на Анжие, за да движи рафинериите си, и от зърното им, за да изхрани народа си. Райнбек се нуждае от метала и солта на Мливари. Трябва да търгуват, за да оцелеят, но вместо да си улеснят живота, прекарват цялото си време в кроежи как да се измамят един друг, особено когато някоя пратка се изгуби по пътя заради ядроните. Миналото лято демони нападнаха каруца със стомана и сол. Избиха водачите, но оставиха почти целия товар непокътнат. Райнбек си го прибра, но отказа да плати, защото той го бил спасил.

– Херцог Юкор трябва да е побеснял – каза Руско.

– Извън кожата си – съгласи се Рейджън. – Аз му съобщих новината. Лицето му почервеня и се закле, че Анжие няма да види и прашинка сол, докато Райнбек не плати.

– Райнбек плати ли? – попита Руско и се наведе напред в очакване.

Рейджън поклати глава.

– Направиха всичко възможно, за да се уморят един друг от глад за няколко месеца и накрая Гилдията на Търговците плати, само и само за да разпратят стоките си преди да дойде зимата и да им изгният в склада. Сега Райнбек им е ядосан, понеже са клекнали пред Юкор, но те му спасиха реномето и пратките отново потеглиха, което беше най-важното за всички освен за онези две псета.

– Ще е добре да внимаваш как наричаш херцозите – предупреди Руско – дори и толкова отдалеч.

– Кой ще им каже? – попита Рейджън – Ти? Момчето? – той направи знак към Арлен. И двамата се разсмяха.

– И сега трябва да занеса новини на Юкор от Речен Мост, което само ще влоши нещата – каза Рейджън.

– Онзи град на границата на Мливари – каза Руско, – само на ден път от Анжие. Там имам познати.

– Не, вече нямаш – отвърна Рейджън многозначително и мъжете се умълчаха за момент.

– Стига толкова лоши новини – каза Рейджън и стовари чантата си на бара. Руско я погледна усъмнено.

– Това не ми прилича на сол – каза той – и хич не ми се вярва, да съм получил толкова писма.

– Имаш шест писма и дузина колети – каза Рейджън и подаде на Руско няколко сгънати листа. – Всичко е описано тук заедно с останалите писма в чантата и колетите в талигата, които трябва да бъдат раздадени. Дадох на Силия копие от списъка – предупреди той.

– За какво са ми тоя списък и тая пощенска чанта? – попита Руско.

– Говорителката е заета и не може нито да разнася пощата, нито да чете на неграмотните. И те писа доброволец.

– И как ще ме компенсират за това, че прекарвам работното си време в четене на местните неграмотни? – попита Руско.

– С удовлетворението, че си свършил едно добро дело за ближните си? – попита Рейджън.

Руско изсумтя.

– Не дойдох в Потока на Тибит, за да си търся приятели – отговори той. – Аз съм бизнесмен и правя много за този град.

– Така ли? – попита Рейджън.

– Много ясно – каза Руско. – Преди да дойда, единствената търговия, която познаваха в този град, беше размяната.

Той превърна думата в псувня и се изплю на пода.

– Хващаха си плодовете на труда и се събираха на площада всеки седмиден, за да се карат колко бобчета струва един кочан царевица или колко ориз трябва да дадеш на бъчваря, за да ти направи бъчва за ориза. И ако не намериш това, което ти е трябвало в седмиден, трябваше да чакаш до следващата седмица или да чукаш от врата на врата. Сега всички могат да дойдат тук, в кой да е ден от изгрев до залез и да си купуват и продават с кредити каквото им душа иска.