Чтение онлайн

Макар че изгарях в обятията на треската и агонията, когато шериф Джоунс похлопа на вратата ми през онзи ноемврийски ден, не бях изгубил здравия си разум. Спомням си разговора ни с кристална яснота, както хората си спомнят определени картини от някой наистина страшен кошмар.

„Трябва да си благодарен на Арлет, защото ако не беше тя, никога нямаше да дойда тук“ — бе казал той.

„Мъртва“ — бях му отвърнал аз.

„Да. Така е, жена ти е мъртва.“

Тогава — в най-добрите ми майчини традиции, усвоени от мен в най-ранно детство — изрекох: „Аз я убих, нали?“

Шериф Джоунс обаче явно възприе моя похват за истински въпрос (макар че той също редовно го използваше). Години по-късно — във фабриката, където си намерих работа, след като загубих фермата — чух как един от старшите майстори се кара на един чиновник, задето изпратил поръчката в Де Мойн вместо в Давънпорт, преди да е получил съответния формуляр, където всичко е било написано черно на бяло. „Но ние винаги изпращаме поръчките от сряда в Де Мойн — заоправдава се чиновникът. — И просто предположих, че…“

„Който предполага, най-често се излага“ — отвърна му майсторът. Тогава чух за пръв път този израз. И нима е учудващо, че веднага се сетих за шериф Франк Джоунс? Навикът на майка ми да превръща твърденията във въпроси ме беше спасил от електрическия стол. Не ме съдиха за убийството на жена ми.

Досега.

Те са тук с мен — много повече от дузина, наредени като войници покрай стените. Стоят там, обградили ме от всички страни, и ме наблюдават с лъскавите си очички. Ако някоя от камериерките влезе с чисти чаршафи и зърне тези мъхнати съдебни заседатели, навярно ще избяга с крясъци, ала подобно нещо няма как да се случи, защото още преди два дни съм закачил табелката „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ!“ на вратата на стаята и оттогава тя си стои там. Не съм излизал нито веднъж. Бих могъл да си поръчам нещо за хапване от ресторантчето отсреща, но се боя, че миризмата на храната ще ги настърви. Досега съдебните ми заседатели проявяваха търпение, ала се съмнявам, че това ще продължи дълго. Като всички съдии, и те нямат търпение да приключат със свидетелските показания, за да могат да произнесат присъдата, след което да си получат хонорара (в настоящия случай ще им бъде платено в натура и по-точно — с плът) и да се приберат при семействата си. Ето защо трябва да привършвам. Няма да ми отнеме много време. Най-тежкото вече мина.

Онова, което шериф Джоунс ми каза, когато седна до болничното ми легло, беше:

— Прочете го в очите ми, нали?

Все още се чувствах доста отпаднал, ала въпросът му моментално изостри предпазливостта ми.

— Кое, шерифе?

— Това, което бях дошъл да ти кажа. Не си ли спомняш? Е, не съм изненадан. Ти беше в ужасно състояние, Уилф. Бях сигурен, че ще умреш, и се боях, че това ще се случи още на път за болницата. Но май Господ още не е приключил с теб, а?

Със сигурност имаше нещо, което още не бе приключило с мен, обаче се съмнявах, че това е Господ.

— Нещо, свързано с Хенри ли е? Да не би да си дошъл да ми кажеш нещо за момчето ми?

— Не — поклати глава той. — Не беше за Хенри, а за Арлет. Новините са лоши — от най-лошите, — обаче не бива да се обвиняваш. Все пак не си я прогонил от дома си с бой. — Той се наведе към мен. — Сигурно си мислиш, че не те харесвам, Уилф, но това не е вярно. Наистина, в нашия край има хора, дето не те обичат особено — и двамата ги знаем кои са, нали? — ала не бива да ме слагаш сред тях само защото гледам да се съобразявам и с техните интереси. Вярно е, че си ме ядосвал, и съм убеден, че все още можеш да бъдеш приятел с Хал Котъри, ако държиш момчето си по-изкъсо, но винаги съм те уважавал.

Съмнявах се, обаче реших да си държа езика зад зъбите.

— Що се отнася до случилото се с Арлет, ще ти го кажа отново, понеже искам да ти го набия в главата — не трябва да се самообвиняваш.

Не трябва ли? Помислих си, че това е доста странно умозаключение — особено за полицай, когото никой не смяташе за Шерлок Холмс.

— Хенри сериозно е загазил, ако докладите, които получавам, са верни — продължи мрачно Джоунс. — И отгоре на всичко е завлякъл и Шанън Котъри със себе си. Забъркали са се в големи неприятности. Така че това ти е напълно достатъчно, за да се товариш и с отговорността за смъртта на съпругата ти. Не си я слагай на сър…

— Просто ми кажи какво е станало — прекъснах го аз.

И той ми разказа. Два дни преди посещението му във фермата ми — може би в деня, когато бях ухапан от плъха, или в този преди него — някакъв фермер потеглил към Лайм Биска, за да пласира последния товар от реколтата си. Пътьом забелязал три койота, които се дърлели за нещо на около десетина-петнайсет метра северно от шосето. Човекът спокойно можел да продължи по пътя си, ако не бил зърнал в канавката протрита лачена дамска обувка и чорапогащник. Тогава спрял, стрелял веднъж с пушката си, за да разгони койотите, и закрачил през полето към плячката, заради която се джавкали псетата. Онова, което открил, било скелет на жена с разпарцаливени остатъци от дрехи и оскъдно количество разложена плът, висяща тук-там по костите му. Косата на мъртвата била светлокафява — вероятно така според шерифа би изглеждала тъмнокестенявата коса на Арлет след неколкомесечна атака от природните стихии.

— Два от последните и кътници ги няма — съобщи ми Джоунс. — На съпругата ти липсваха ли и някакви зъби?

— Да — излъгах аз. — Точно тези. Изгуби ги в резултат от инфекция на венците.

— Когато наминах малко след бягството и, момчето ти каза, че е взела скъпите си бижута.

— Да — потвърдих. Въпросните бижута сега се намираха на дъното на кладенеца.

— Когато ви попитах дали е взела някакви пари със себе си, ти спомена двеста долара. Нали тъй беше?

О, да. Измислената сума, която Арлет уж беше взела от скрина ми.

— Точно така.

Шерифът кимна.

— Е, всичко си идва на мястото, всичко се връзва. Скъпи бижута и малко пари. Това обяснява нещата, не мислиш ли?

— Не разбирам…

— Защото не разсъждаваш като полицай. Била е нападната и ограбена още по пътя. Някой мръсник я е видял край шосето между Хемингфорд и Лайм Биска и я е качил. После я е убил, взел е парите и бижутата и и е отнесъл трупа и достатъчно далеч, за да не може да се забележи от минаващите по пътя. — От мрачното му изражение заключих, че според него е била и изнасилена, ала за щастие това не може да се определи със сигурност от оскъдните и тленни останки.

— Да, звучи съвсем логично — казах аз и положих всички усилия да остана сериозен, докато Джоунс не си тръгна. После се обърнах на другата страна и въпреки че ударих чуканчето на лявата си ръка, избухнах в неудържим смях. Зарових лице във възглавницата, но дори така не успях да заглуша смеха. Когато сестрата — една грозна дърта проклетия — влезе и видя сълзите, стичащи се по лицето ми, предположи (който предполага, най-често се излага), че плача. Внезапно се разнежи — нещо, което смятах за невъзможно — и ми даде допълнителна доза морфин. Все пак бях опечален вдовец и изоставен от детето си баща. Заслужавах утеха.

Искате ли да знаете защо се разсмях? Заради добронамерената глупост на шериф Джоунс? Или заради случайната поява на мъртвата жена, която спокойно може да е била убита от спътника си, след като са се натряскали? И за едното, и за другото, ала най-вече заради обувката. Фермерът бе спрял да провери за какво се дърлят койотите, понеже забелязал лачена дамска обувка в канавката. Ала когато през лятото шерифът ме попита за обувките на Арлет, му отговорих, че липсват само зелените и платненки. Този идиот обаче го бе забравил.