Чтение онлайн

Рамона Норвил се оказа яка жена на около шейсет години с пищни гърди, румено лице, войнишка подстрижка и смазващо ръкостискане. Тя чакаше Тес на паркинга пред библиотеката — на мястото, определено за днешния гостуващ автор. Вместо да поздрави Тес с хубавото утро (беше единайсет без петнайсет) или да и направи комплимент какви хубави обици има (диамантени капки, разточителен аксесоар, запазен за малкото и вечери в ресторант и ангажименти като този), Рамона подходи мъжки, делово: поинтересува се дали Тес е дошла по магистрала 84.

Тя отговори, че е дошла точно по нея, и Рамона облещи очи, наду бузи и премина на „ти“:

— Слава богу, че си пристигнала благополучно. По мое скромно мнение това е най-скапаната магистрала в Америка. И на всичкото отгоре доста си заобиколила. На връщане можем да оправим положението, ако интернет не лъже и наистина живееш в Стоук Вилидж.

Тес потвърди, че наистина живее там, ала не и се нравеше, дето разни непознати — в това число и симпатични библиотекарки — толкова лесно могат да научат къде сънят я оборва всяка нощ. Но какъв смисъл да се оплаква, вече всичко го имаше в интернет.

— Мога да ти спестя петнайсетина километра — продължи госпожа или госпожица Норвил, Докато изкачваха стъпалата на градската библиотека. — Имаш ли джипиес? Така ще е още по-лесно, вместо да ти записвам указанията на хвърчащ лист. Бива си ги тия джаджи.

Тес, която бе добавила и джипиес към екстрите на експедишъна си (казваше се Том, защото бе марка „Том Том“), отговори, че с радост би си спестила петнайсет километра по обратния път.

— По-добре да минеш напряко през гори тилилейски, вместо да заобикаляш. — Рамона Норвил леко я потупа по гърба. — Права ли съм, или да?

— Абсолютно — съгласи се Тес и съдбата и беше решена. Който бърза, стига бавно.

По принцип les affaires du livre имаше четири действия и месечната сбирка в „Букс & Браун Бегърс“ премина съвсем шаблонно. Единственото отклонение от нормата беше встъплението на Рамона Норвил — кратко до грубост. Тя не струпа на подиума солидна купчина от читателски картони, за да покаже колко се търсят книгите и в библиотеката, не взе да предъвква детството на Тес, прекарано в Небраска, нито си направи труда да и поднесе китка от похвални отзиви за криминалната поредица. (Последното можеше да мине за плюс, защото в редките случаи, когато излизаха рецензии за книгите и, детективките от Клуба по плетиво обикновено губеха от сравнението с мис Марпъл.) Рамона Норвил само изтърси, че поредицата е изключително популярна (силно казано) и че въпреки краткия срок авторката най-любезно се е съгласила да им отдели от времето си (кой ли не би отделил от времето си за хиляда и петстотин долара). После и отстъпи подиума под възторжените аплодисменти на близо четиристотинте души в малката, но хубава аудитория. Публиката се състоеше основно от дами, които не излизат навън, без първо да си сложат шапка.

Но встъплението беше по-скоро entr’acte. Първо действие започна с приема в единайсет часа, където по-амбициозните и платежоспособни читатели лично се запознаха с Тес край масите със закуски и чаши отвратително кафе (вечерните мероприятия включваха пластмасови чаши отвратително вино). Малцина и поискаха автограф, мнозина се снимаха с нея на мобилните си телефони. Питаха я откъде черпи идеите си и тя отговаряше с вежливо сумтене. Няколко души я попитаха как да се свържат с агент, а блясъкът в очите им издаваше, че са платили допълнителните двайсет долара само за да и зададат този въпрос. Тес отговори, че ги затрупваш с ръкописи, докато някой от по-гладните не склони да хвърли поглед на творенията ти. Това не беше цялата истина — станеше ли дума за литературни агенти, нямаше цяла истина, — но се доближаваше до нея.

Второто действие представляваше сказката, която продължи приблизително четирийсет и пет минути. Тя се състоеше предимно от анекдоти (не твърде лични) и описание как изгражда романите си (отзад напред). Важно беше поне на три пъти да вмъкне заглавието на последната си книга, която тази есен беше „Клубът по плетиво на спелеоложка експедиция“ (Тес обясни какво значи спелеология за тези, които не знаеха).

В третото действие настана времето за въпроси: питаха я откъде черпи идеите си (шеговит отговор за отбиване на номера), дали героите и имат прототипи в истинския живот („лелите ми“) и как да накараш агентите да забележат работата ти. Освен това днес някой се поинтересува откъде си е купила ластика за коса (от евтин магазин — отговор, който предизвика необясними овации).

Последното действие беше време за автографи, през което тя надлежно надписваше книги с честитки за рождени дни или годишнини от сватби. И с посвещения, например: „На Джанет, почитателка на всичките ти романи“ и „На Лий — дано лете пак се видим на езерото Токсъуей!“ (Малко шантава молба, понеже тя изобщо не беше ходила на езерото, но се предполагаше, че любителят на автографи е бил там.)

Когато всички книги бяха надписани и читатели, които нарочно се позабавиха, се сдобиха с още снимки на мобилните си телефони, Рамона Норвил отведе Тес в кабинета си да изпият по чаша истинско кафе. Библиотекарката пиеше своето чисто, което никак не изненада Тес. Рамона Норвил беше от жените, които не търпят глезотии като захар и сметана и си падат по планинските преходи. Единствената изненада в кабинета беше рамкираната снимка с автограф на стената. Лицето и се стори познато и след малко Тес изрови името от батака, който е в главата на всеки писател и представлява най-ценният му авоар.

— Ричард Уидмарк?

Рамона Норвил се засмя смутено, ала доволно.

— Любимият ми актьор. Ако искаш да знаеш, малко си падах по него като девойка. Взех му автограф десет години преди да почине. Още тогава той беше на коленопреклонна възраст, но подписът си е истински. Това е твое.

В първия миг Тес объркано си помисли, че библиотекарката говори за подписаната снимка. После видя плика в дебелите, къси пръсти. Плик с прозорче, за да видиш чека вътре.

— Благодаря. — Тя пое плика.

— Благодарностите са неуместни. Заслужи си всеки цент.

Тес не взе да скромничи.

— Така. А сега да ти обясня за прекия път.

Тес наостри уши. В една от книгите и Дорийн Маркиз казваше: „Двете най-хубави неща в живота са топли кроасани и бърз път към дома.“ Тук беше налице случаят, когато авторът използва съкровените си убеждения, за да вдъхне живот на прозата си.

— Можеш ли да програмираш пресечки?

— Да, Том е много умен.

Рамона Норвил се усмихна.

— Въведи Еленовия път и шосе 47. В нашата модерна епоха Еленовия път почти не се използва — практически го забравиха, откакто построиха скапаната 84, — затова пък е доста живописен. Ще се друсаш по него… а-а… двайсетина километра. Асфалтът е кърпен, обаче няма много дупки — за последно минах оттам през пролетта, когато пътищата са най-лоши. Поне аз така съм установила.

— Аз също — отвърна Тес.

— Когато стигнеш до шосе 47, ще видиш табела за магистрала 84, но по нея ще караш само петнайсетина километра. Красота! И ще си спестиш сума ти нерви и време.

— Красота — повтори тя и се засмяха: две жени на едно мнение, наблюдавани от усмихнатия Ричард Уидмарк. Изоставеният магазин с цъкащата реклама беше на деветдесет минути път, сгушен уютно в бъдещето като змия в пазвата. Каналът също, разбира се.

Тес не само че си имаше джипиес, но се беше бръкнала за модел, изработен по поръчка. Обичаше хитроумни джаджи. След като въведе пресечката (Рамона Норвил любопитно се бе навела през прозореца, наблюдавайки с мъжки интерес), джипиесът мисли една-две секунди и каза:

— Тес, изчислявам маршрута ти.

— Олеле, и таз добра! — подвикна библиотекарката и се засмя, както хората се смеят на някоя мила чудатост.

Тес се усмихна, ала си помисли, че не е по-шантаво да програмираш джипиеса си да те нарича по име, отколкото да окачиш снимка на мъртъв актьор в кабинета си.