Чтение онлайн

— Предполагам, че има още нещо. Ако е така, кажи го, освободи се и от него.

— Той няма рак. — Гласът на Стрийтър прозвуча почти като шепот. — На петдесет и една години е като мен, а е здрав… като шибан… кон.

— Ти също.

— Какво?

— Здрав си. И понеже поне временно излекувах рака ти, може ли да те наричам Дейв?

— Ти си много луд човек — каза Стрийтър не без възхищение, също заговаряйки на „ти“.

— Не, не съм. Абсолютно съм нормален. Забележи, че казах „временно“. Все още сделката ни е в предварителния стадий — „пробвай и пипни, а след това купи“. Той ще трае поне седмица, може би десетина дни. Приканвам те настойчиво да посетиш лекаря си. Мисля, че той ще отбележи удивително подобрение в състоянието ти. Но то няма да е за дълго. Освен ако… — Ялвод се приведе, като се усмихваше свойски. Зъбите му отново изглеждаха прекалено много (и прекалено големи) за безобидната му уста. — От време на време се навъртам тук — добави. — Обикновено по това време на деня.

— Точно преди залез-слънце.

— Да. Повечето хора не ме забелязват — погледът им минава през мен, сякаш не съществувам, но ти ще се оглеждаш зорко. Нали?

— Ако съм по-добре, непременно.

— И ще ми донесеш нещо.

Усмихна се още по-широко и Стрийтър беше удивен от ужасна гледка: зъбите му не само бяха повече на брой и по-големи. Бяха заострени.

Когато се прибра, Джанет сгъваше дрехи в пералното помещение.

— Ето те! — възкликна. — Бях започнала да се тревожа. Добре ли се разходи с колата?

— Да — отвърна Стрийтър. Огледа кухнята. Изглеждаше различна. Сякаш беше кухня в някой сън. Той светна лампата — така беше по-добре. Ялвод беше този сън. Ялвод с неговите обещания. Просто един умопобъркан, пуснат за деня от психиатрия „Акейдия“.

Джанет отиде при него и го целуна по бузата. Беше много красива с поруменялото си от топлината на сушилнята лице. Беше навършила петдесет, но изглеждаше много по-млада. Стрийтър си помисли, че след смъртта му животът и сигурно ще е по-хубав. Може би на Мей и Джъстин им беше писано да имат втори баща.

— Добре изглеждаш — отбеляза тя. — Цветът на лицето ти се е върнал.

— Наистина ли?

— Да. — Джанет го дари с окуражителна усмивка, под която се долавяше следа от безпокойство. — Ела да си говорим, докато сгъвам останалите дрехи. Толкова е скучно.

Стрийтър я последва в пералното помещение и застана на вратата. Знаеше, че няма смисъл да и предлага помощта си. Според нея той сгъваше неправилно дори кърпи за чинии.

— Джъстин се обади — подхвърли тя. — Във Венеция са с Карл. В младежко общежитие. Шофьорът на таксито говорел много добър английски. Прекарват си идеално.

— Браво.

— Беше прав, че запази диагнозата в тайна. Беше прав, а аз не бях.

— За първи път в нашия брак.

Тя сбърчи нос в гримаса.

— Джъс очакваше това пътуване с такава радост. Но като се върне, ще трябва да му кажеш. Мей също ще се прибере от Сиърспорт за сватбата на Грейси, най-добре тогава да им съобщим.

Грейси беше Грейси Гудхю, най-голямото дете на Том и Норма. Карл Гудхю, който в момента пътешестваше с Джъстин, беше средното от трите им деца.

— Ще видим — промърмори Стрийтър. Носеше си торбичка за повръщане в задния джоб, но от гаденето нямаше и помен. Напротив, чувстваше желание да похапне. За първи път от сума време.

Нищо не се е случило — знаеш го, нали? Просто малка психосоматична елевация. Ще изчезне.

— Като косата ми — изрече той.

— Какво, миличък?

— Нищо.

— А, като споменах за Грейси, Норма се обади. Напомни ми, че е техен ред да ни поканят в четвъртък на вечеря. Казах, че ще те попитам, но че си зает в банката, работиш всеки ден до късно заради лавината от лоши ипотеки. Реших, че едва ли ще искаш да ги видиш.

Гласът и беше нормален и спокоен както винаги, но изведнъж от очите и се затъркаляха едри сълзи като на рисунка в детска книжка. Любовта позамира след години брак, обаче сега неговата се възпламени като в онези ранни времена, когато двамата живееха в неугледен апартамент на Косут Стрийт и понякога се любеха на килима в хола. Приближи се до Джанет, взе недосгънатата риза от ръцете и и я прегърна. Тя също го прегърна, страстно.

— Толкова е трудно и несправедливо — промълви. — Но ние ще се справим. Не знам как, но ще се справим.

— Точно така. И затова като начало ще вечеряме в четвъртък с Том и Норма, както правим винаги.

Тя се отдръпна и впери в него влажните си очи.

— Ще им кажеш ли?

— И да разваля вечерта? Не.

— Ще можеш ли да хапнеш нещо? Без да… — Джанет стисна устни, сложи два пръста върху тях, наду бузи и събра очи в комична пантомима на повръщане, която го развесели.

— Не знам за четвъртък, но сега с удоволствие бих хапнал нещо. Какво ще кажеш да си направя един хамбургер? Или да отскоча до „Макдоналдс“. Ще ти донеса шоколадов шейк.

— Боже мой! — Тя избърса очи. — Това е чудо.

— Не бих го нарекъл точно „чудо“ — каза доктор Хендерсън в сряда следобед, след като прегледа резултатите от ядрено-магнитния резонанс. — Но…

Беше два дни, след като Стрийтър бе обсъждал въпроси за живота и смъртта под жълтия чадър на господин Ялвод, и ден преди редовната вечеря на семейство Стрийтър със семейство Гудхю, на които тази седмица се падаше да бъдат домакини в просторната си резиденция, наричана понякога от Стрийтър „къщата, която боклукът построи“. Разговорът не се провеждаше в кабинета на лекаря, а в малка стаичка за консултации в градската болница „Дери Хоум“. Хендерсън се бе опитал да разубеди Стрийтър за ядрено-магнитния резонанс с аргумента, че осигуровката не го покрива, а резултатът със сигурност ще е разочароващ. Но той бе настоял.

— Но? Но какво, Роди?

— Туморите са се свили, дробовете ти изглеждат чисти. Никога не съм виждал подобен резултат. Двамата колеги, на които показах снимките ти, също. А най-важното е — но да си остане между нас, — че и техникът на ядрено-магнитния томограф не е виждал никога такова нещо, а аз най-много вярвам на техниците. Според тях компютърът в апаратурата е дал грешка.

— Но аз се чувствам добре — заяви Стрийтър. — Точно затова настоях да се изследвам. И това ли е грешка?

— Повръщал ли си?

— Два-три пъти. Но според мен е от химиотерапията. Между другото, я спирам.

Роди Хендерсън се намръщи.

— Това е много неразумно.

— Неразумното е, че въобще я започнах, приятелю. Ти на практика ми каза: „Извинявай, Дейв, шансовете да умреш преди следващия Свети Валентин, са около деветдесет процента, ама ще направя ад времето, което ти остава, като те натъпча с отрова. Ще се чувстваш гадно, но може би не повече, отколкото ако те инжектирам с помия от сметището на Том Гудхю.“ И аз като последния глупак приех.

Хендерсън беше видимо засегнат.

— Химиотерапията е последната надежда за…

— Разправяй ги на дядовия ми — добродушно се усмихна Стрийтър. Пое дълбоко въздух и го усети да изпълва белите му дробове. Усещането беше прекрасно. — когато ракът е агресивен, химиотерапията не се прави за пациента. Тя е само допълнително страдание, допълнителен налог, който болният заплаща, та след като умре, лекарите и роднините му да се прегръщат до ковчега и да казват: „Направихме всичко възможно.“