Чтение онлайн

— Боби, винаги телефонираш в седем и половина.

— Виноват. Обади ми се довечера, ако ти потрябва нещо…

— … независимо от часа — довърши тя вместо него. Вече се чувстваше почти на себе си. Учудващо е колко тежки удари може да понесе умът. — Обещавам.

— Обичам те, скъпа. — Така завършваха всичките им телефонни разговори през годините.

— И аз те обичам. — Дарси се усмихна. Върна слушалката на вилката, опря чело на стената, затвори очи и заплака още преди усмивката да отлети от лицето и.

Компютърът и „Ай Мак“, вече дотолкова стар, че да изглежда като моден образец на ретромодел, беше в стаята и за шев. Дарси рядко го използваше за друго освен за електронната поща и за сайтовете за покупко-продажби, но сега отвори Гугъл и написа името на Марджъри Дювал. Поколеба се за миг и добави думичката „Бийди“. Защо да удължава агонията? Убедена беше, че прякорът ще излезе при търсенето. Натисна „ентьр“ и докато наблюдаваше как мъничкото кръгче непрестанно се върти в горната част на екрана, стомахът отново я сви. Изтича в тоалетната, седна и закри с длани лицето си. На вратата имаше огледало и тя не искаше да види отражението си. Впрочем за какъв дявол бяха сложили това огледало? Защо беше позволила да е там? Кому е притрябвало да се оглежда, докато се изхожда по голяма или по малка нужда?

Бавно се върна при компютъра; тътреше си краката като дете, очакващо наказание за онова, което майка и наричаше Голямата беля. Видя, че Гугъл и е дал над пет милиона резултата: о, всемогъщи Гугъл, толкова щедър и толкова страшен! Първият обаче я разсмя, защото я приканваше да се свърже с Марджъри Дювал в социалната мрежа Туитър. Ако не грешеше (о, колко неописуемо щастлива щеше да е, ако грешеше), онази Марджъри, която я интересуваше, вече нямаше как да общува чрез Туитър.

Вторият резултат беше от портландския „Прес Хералд“ и когато Дарси влезе в страницата, видя фотографията (усещането беше все едно и зашлевиха силна плесница), която си спомняше от телевизията и вероятно от вестника, защото с Боб купуваха именно „Прес Хералд“ Дописката беше отпреди десет дни и беше поместена на първата страница. Едрите букви на заглавието сякаш крещяха: „ЖЕНА ОТ НЮ ХЕМПШИР МОЖЕ БИ Е ЕДИНАЙСЕТАТА ЖЕРТВА НА БИЙДИ!“ Подзаглавието гласеше: „Полицейски източник: «Сигурни сме деветдесет процента.»“

На тази снимка Марджъри беше много по-хубава: заснета беше във фотоателие и носеше елегантна черна рокля. Косата и беше разпусната и изглеждаше сламеноруса. Дарси се запита дали съпругът на Марджъри е дал снимката на репортерите. Най-вероятно — да. Фотографията е стояла на полицата над камината в къщата на Хъни Лейн 17 или е била окачена в коридора. Симпатичната стопанка на къщата посреща гостите с вечната си усмивка.

Марджъри Дювал беше намерена в дълбока клисура на десет километра от дома си в Саут Гансет. Предположението на областния шериф беше, че смъртта е настъпила вследствие задушаване, но щяло да се знае със сигурност след аутопсията. Беше отказал да отговори на други въпроси, но анонимният източник на репортера (чиято информация се смяташе за достоверна, тъй като бил „свързан с разследването“) беше потвърдил, че Дювал е била нахапана и изнасилена „по начин, типичен за другите убийства, извършени от Бийди“.

Информацията беше като естествен преход към обобщението на другите престъпления. Първото беше извършено през 1977, второто и третото — през 1978, четвъртото — през 1980, петото и шестото — през 1981. Две бяха извършени в Ню Хемпшир, две — в Масачузетс, а последните — във Върмонт. След това беше настъпила пауза, продължила шестнайсет години. Полицията имаше три предположения: Бийди се е преместил другаде и е продължил да практикува хобито си на новото местожителство; Бийди е бил арестуван за друго престъпление и сега е в затвора; Бийди се е самоубил. Според психиатъра, с когото репортерът се беше консултирал, единствената невярна хипотеза би била, че на убиеца му е писнало:

— На тези изроди не им омръзва. Убийството е техният спорт, тяхната мания. Нещо повече — то е тайният им живот.

Таен живот. Каква фраза! Същински отровен бонбон.

Шестата жертва на Бийди беше жена от Бар, открита в снежна пряспа само седмица преди Коледа. „Чудесен празник са изкарали близките и“ — помисли си Дарси. Не че нейната Коледа през същата година беше много весела. Измъчваше я носталгията (факт, който за нищо на света не би признала пред майка си), измъчваше я мисълта, че не е достатъчно подготвена за работата си (иначе след осемнайсет месеца би трябвало да получи минимално повишение на заплатата), и не очакваше с радост наближаващите празници. Имаше познати (момичетата, с които пиеше маргарити), но не и приятелки. Открай време и липсваше способността да се сприятелява. Беше, меко казано, свенлива. Всъщност по-точната дума беше самовглъбена.

После в живота и се появи Боб Андерсън — усмихнатият Боб, който я покани на среща и заяви, че няма да приеме отказ. Приблизително три месеца по-рано снегоринът беше изровил от пряспата трупа на последната жертва от „ранния цикъл“ на Бийди. Двамата се влюбиха. И Бийди престана да убива. Цели шестнайсет години.

Заради нея ли? Защото я обичаше? Защото искаше да престане да прави Големи бели?

Или е съвпадение. Твърде е възможно.

Добър опит, но документите, които беше намерила в гаража, отричаха възможността за случайно съвпадение.

Седмата жертва на Бийди и първата от „новия му цикъл“, както се изразяваше репортерът, беше някоя си Стейси Мур от Уотървил, Мейн, убита през август 1997. Съпругът и я намерил в мазето след завръщането си от Бостън, където бил отишъл с двама приятели да гледа мачовете на „Ред Сокс“. Главата и била натикана във варел, пълен с ронена царевица, която семейство Мур продавали на щанда си край шосе 106. Била гола, ръцете и били завързани на гърба, задните части и бедрата и били жестоко нахапани.

След два дни шофьорската книжка на Стейси Мур и кръводарителската и карта от Синия кръст, омотани с ластиче, пристигнали по пощата в Огъста. Пратката била адресирана с големи печатни букви: „ДО ГЛАВНИЯ ПРУКУРОР. КРИНИМАЛНИ РАСЛЕДВАНИЯ.“ Имало и бележка: „Привет! Върнах се! Бийди!“

Следователите, натоварени с убийството на Мур, веднага познали пакетчето. След всяко предишно убийство полицията получавала подобни симпатични колетчета, придружени от закачливи писъмца. Бийди издебвал жертвите си, докато останат сами. Изтезавал ги (най-вече жестоко ги нахапвал), изнасилвал ги или обезобразявал половите им органи, убивал ги и след няколко седмици или месеца изпращал личните им документи в някое полицейско управление. Отправял предизвикателство към ченгетата.

„За да е сигурен, че няма да припишат престъпленията другиму“ — отчаяно си помисли Дарси.

През 2004 Бийди извършил още едно убийство, през 2007 последвали деветото и десетото. Последните две били най-жестоки, понеже едното било на дете. Десетгодишният син на жертвата се върнал по-рано вкъщи — освободили го от часовете, защото го заболял коремът — и вероятно видял как Бийди убива майка му. Двете тела били открити в близката река. След известно време двете кредитни карти и шофьорската книжка на жената пристигнали в казарма №7 на масачузетската полиция. На картичката пишело: „ПРИВЕТ! ХЛАПЕТО ОМРЯ СЛОЧАЙНО! СЪЖАЛЯВАМ! ОБАЧИ СТАНА БЪРЗО И НЕ ГО ЗАБОЛЯ! БИЙДИ!“

Имаше още много статии по случая (о, всемогъщи Гугъл!), но какъв беше смисълът да ги чете? Прекрасният сън през една най-обикновена вечер от най-обикновен живот беше заличен от кошмар. Дали четенето на материалите за Бийди щеше да прогони този кошмар? Отговорът беше очевиден.

Стомахът я сви. Тя изтича в тоалетната, където още вонеше въпреки вентилатора (понякога човек не забелязваше колко смрадлив е животът, но невинаги), коленичи пред чинията, зина и се загледа в синята вода. За миг реши, че пристъпът на гадене ще премине, но си спомни удушената Стейси Мур с посинялото лице, натикано във варела с царевица, и нахапаните и задни части, покрити със засъхнала кръв с цвета на мляко с какао. Призля и и повърна два пъти — толкова силно, че водата от тоалетната чиния изпръска челото и.