Чтение онлайн

— Държат се като французи или китайци — отбеляза Емили Тан. — Горделиво отказват унижението да се изчакват или да се редят на опашка. Жалко, че ги принуждаваме да се превръщат в нещо друго. В британци или дори японци. Кротко приемащи тиранията на опашката.

Хайхон Мин, който беше от Средното кралство, се разсмя на глас, а Акана Хидеоши се изкиска мрачно. Бен Фланъри обаче, техният антрополог от Хаваите, погледна изненадано Емили, явно оскърбен от забележката й. Емили сви рамене.

— Виж, това, че идеята да ги научим на дисциплина беше моя, не означава, че не им съчувствам. В момента в блъсканицата им има някакво ученическо очарование. Дори да прави общуването почти невъзможно.

Чомбе, който наблюдаваше внимателно тълпата извънземни, отначало търпеше бутането и ръчкането. Но когато неколцина от новодошлите се обединиха да изблъскат подобното на прилеп създание и да се наместят на негово място, Патрис рязко махна с ръка и слънчевият лъч угасна и камъкът отново потъна в мрак. Компресорите се включиха, активираха топлинните помпи под масата и камъкът получи порция студ.

— Хайде, момчета, момичета и каквито сте там — с видимо удоволствие промърмори Емили. — Време е да се научите как да се държите.

Щом блъсканицата престана, Патрис отново включи лъча. Насочи го с хирургическа точност към кентавроподобното и сепията и принуди останалите да се задоволят с полусянката.

— Дресирал съм и по-отзивчиви образци от тези — изсумтя Чомбе с плътния си фрафрикаански акцент. — Но несъмнено имаме напредък. Кривите на реакция се подобряват.

Докато дресировъчните цикли се въртяха, Джералд погледна през рамо към галерията зад карантинното стъкло — спускаща се надолу арена с тапицирани кресла, откъдето важните клечки и експертите не изпускаха нито едно действие на контактния екип. Помагаха им най-добрите уреди, консултанти и инструменти, които можеха да се купят.

Съветниците вече също имаха представител от тази страна на преградата: спотайваше се само на няколко метра от Джералд — светнала триизмерна фигура на име Хермес с изсечени черти, златна роба и коса в същия тон. Крачеше в другия край на масата и хвърляше кръвнишки погледи към екипа на генерал Хидеоши — явно губеше търпение.

„Защо съветниците са избрали точно това кичозно нещо за свръзка? — зачуди се Джералд. — Да не би политиците, професорите и аристократите да си мислят, че Акана ще се уплаши от някакъв си анимационен олимпийски бог?“

Може пък изборът да не беше преднамерен. Често груповите аватари се избираха от поддържащия софтуер, от „умовете в стените“, които интерполираха някаква обща за всички членове на групата черта. Дали в този случай златният бог не символизираше начина, по който се възприемаха съветниците — като… елит?

„Оф, я стига. — По-вероятно ставаше въпрос за нещо друго — за свръхкомпенсация. — Все пак това е неочаквана среща с високоразвити извънземни. Възможно е подсъзнателно да искат да представят човечеството по най-добрия възможен начин.“

Но дори и в този случай Хермес беше изхвърляне. Нетърпението му се проявяваше в намръщеното чело, в начина, по който изкуственият древногръцки бог барабанеше по масата със сияйните си пръсти, по който спираше от време на време да надраска предложения или упреци, които непрекъснато пускаше по масата към трупащата се купчинка светещи бележки — послания, на които Джералд и останалите от екипа почти не обръщаха внимание. Нещо в Хермес тормозеше Джералд. Фризираната досада и нетърпеливост на синтетичния олимпиец му изглеждаха твърде сходни с тези на извънземните от Артефакта.

„За разлика от основните стереотипи във фантастиката — извънземни, които все се представят като сдържано надменни, маниерно мъдри или застрашителни. А тяхното поведение изглежда предразполагащо, сякаш се опитват да ни покажат, че се държат като разхайтена тайфа ученици.

Освен… освен ако това не е част от представлението.“

В другия край на дългата заседателна маса се намираше друго ИИ създание — Тайгър, котешкият холватар на Емили, отдадена на параноична подозрителност, макар да си оставаше точно толкова карикатура, колкото и Хермес. Понякога Джералд забелязваше как двете изкуствени същества се гледат кръвнишки покрай истинските членове на контактния екип.

„Да, виждам и друг паралел. Тайгър и Хермес наистина ли не са в добри отношения? Ние нямаме представа дали ИИ наистина се съревновават помежду си заради нас. Или това също е някаква измама, някаква успокояваща роля, разигравана пред наивниците.“

Последваха още шест цикъла, по време на които Патрис играеше изкусната си игра на бързи награди и наказания, а Артефактът се мяташе в периоди на мраз и студ, прекъсвани от ярка светлина и насочена топлина. Експертът от Катанга започна да си тананика и да кима доволно. После каза:

— Мисля, че започват да схващат. Вгледайте се по-внимателно.

Привилегированото място на Джералд му позволяваше да погледне отблизо. Първо се появи подобното на сепия същество, все още отпред и в центъра: размахваше напред пипало и галеше преградата между двата свята. Този път обаче кентавърът и прилепът не се блъскаха, за да се намърдат и те в центъра. Вместо това стояха един до друг, отляво, извърнали се от сепията…

… и Джералд видя целенасоченост в действията им. Сега двамата активно пречеха на останалите от тълпата да минат напред. При това не бяха сами в усилията си. Отдясно имаше трима други, сред които и Буда, които изпълняваха същата роля, като не позволяваха на сбирщината да пречи. Нещо повече — когато енергийният лъч на Чомбе нарочно се насочи към защитниците, те сякаш станаха по-плътни и ясно очертани. По-силни и способни да отстоят позициите си.

Спирала от букви се разви от пипалото в центъра. Този път думите се точеха без страничен шум и бяха достатъчно ясни, за да активират звуковия интерфейс. Зазвуча глас, дрезгав и разстроен.

Акана въздъхна с явно задоволство и каза:

— Добре, Джералд. Твой ред е.

Джералд се наведе напред. Вече не беше нужно да пише с пръст върху повърхността на овоида, стига да говореше ясно, обърнат към „камъка от космоса“.

— Намираме хаотичното ви поведение за смущаващо — рече той. — Макар да ценим разнообразието, ще ни трябва известен ред или поне вежливост, ако искаме този разговор да стигне донякъде. Това може да стане по два начина.

Замълча, както му беше препоръчал съветникът лингвист, ако изобщо се стигнеше до тази фаза. По-добре бе да оставят извънземните да попитат. И след няколко секунди приличащото на земно главоного същество направи точно това. Тънкото пипало започна да пише и аудиосистемата преведе: