Битие
Шрифт:
Хамиш избута настрани дървения панел, наведе глава и дори приклекна.
„На нивото на очите. Да бе! Може би за нормалните хора.“
От другата страна бе сумрачно, но дори дясното му око се адаптира бързо.
Видя друго украсено с ламперия помещение с каменен купол, също като на библиотеката. Десетки мраморни и бронзови фигури стояха в ниши по стените долу, а отгоре имаше втори етаж с колонада. Именно от това горно ниво той се взираше надолу покрай една скулптура — някаква индийска танцьорка или богиня със съблазнителна фигура, тесен кръст и само един чифт ръце.
Взирайки се покрай възбуждащия й пъп, Хамиш видя на първия етаж двайсетина души, събрани около една-единствена настолна лампа в средата. Сенките им се разделяха радиално като венчелистчета на някакво тъмно цвете, пресичаха пода и се катереха по стените, рисувайки изкривени и издължени човешки силуети между статуите. Разговорът бе твърде тих, за да може да го чува ясно, макар че бързо разпозна ястребовите черти на Тенскватава, домакина Рупърт Глаукъс-Уортингтън, както и неколцина други височайши особи. Лицата им бяха бледи и едва различими, но очите им проблясваха на меката и едновременно с това рязка светлина.
„Аз пък си мислех, че са се събрали да уговорят подробностите около съюза — каза си Хамиш. — Да обсъдят важни въпроси за разпределянето на властта и какви политики да се следват. А вместо това тук се провежда нещо като церемония.
Да не би да съм свидетел на таен ритуал за посвещение на илюминатите?“
Обзе го възбуда. „Мислех, че подобни неща са само слухове или романтични преувеличения, скалъпени от колегите ми научни фантасти. Означава ли това, че олигархията наистина си има някакво вътрешно, изпълняващо определени ритуали ядро? В което сега са поканили и Пророка?
Но не и мен?“
Овладя накърнените си чувства и се отдаде на любопитството. „Как е възможно източниците ми да са ме насочили в толкова погрешна посока?“
Само че… Бързо преразгледа това свое първо впечатление. Не изглеждаше да има някакъв модел, хората около масата не бяха подредени по строго определен начин. Не се виждаха никакви символи. Нямаше ритмично припяване. А само тревожен шепот.
Един от събралите се, собственикът на този огромен палат, повиши глас в отговор на някакъв въпрос. В тона му се долавяше раздразнено безпокойство; той махна с ръка и посочи към масата. И Хамиш успя да долови отделни фрази.
— … в семейството ми от три столетия…
И после:
— … започна внезапно, снощи…
И накрая:
— … никога не е правил нищо такова!
Хамиш внезапно се сети. Глаукъс-Уортингтън говореше за предмета на масата. Онова, което отначало бе взел за обикновена — макар и малко слаба — настолна лампа, се оказа нещо съвсем друго. Заоблено парче стъкло, горе-долу с размерите на човешка глава и — както осъзна с трепет — оформено именно като такава. Предметът сякаш светеше отвътре.
Контакт-ИИ лещата, покриваща лявата му зеница, заработи в отговор на интереса му и направи някакво магьосничество с увеличаване и избистряне на образа. На Хамиш за момент му призля от разликата в картината между двете очи и се наложи да затвори дясното. Но дори така му бяха нужни няколко мига да разбере какво представляват проблясъците и сложните отражения.
„Това е кристален череп. Една от онези шантави находки, по които хората полудяват и за които има филми, по-глупави и от моите. Но повечето черепи се оказаха съвременни фалшификати.“
Разбира се, „повечето“ не беше същото като „всички“. Археолозите наистина бяха признали, че някои изглеждат наистина древни, но въпреки това си остават просто произведения на изкуството — естествени парчета кварц, внимателно дялани и търкани от старите майстори, без да имат абсолютно никакви загадъчни свойства. Но пък някои от странните находки никога не бяха показвани на широката общественост, нито бяха подлагани на изследване с модерна техника. И това продължаваше да подхранва всякакви спекулации около тях.
„О, да! Един от черепите се пазел в Швейцария, в частна колекция!“
Не си бе направил труда да научи нещо повече по въпроса. Древните окултни артефакти никога не го бяха вдъхновявали. Изобщо не можеха да се сравняват с опасните научни открития и Нещата-които-човек-никога-не-е-бивало-да-научава. Въпреки това винаги имаше нещо примамливо в произведенията на писатели и сценаристи като Джоан Сойер и Ари Стоун-Беър, които забъркваха истории с мистерии и чудеса около странни предмети от загадъчното минало.
Някой — Тенскватава — посегна към прозрачния череп и го побутна с пръст. Завъртя го, докато ухилената уста и очните кухини почти се обърнаха към Хамиш, погледнаха го налудничаво развеселено…
… и точно тогава внезапно блесна ослепителен лъч, който го прониза право през контакт-ИИ лещата и го засипа като с шрапнели с припокриващи се образи…
… планета с тъмни континенти и тесни морета, предадени в сумрачни тонове, с изключение на една-единствена лъкатушеща ивица, която искреше във всички цветове, от лазурни брегове до покрити със сняг пурпурни върхове…
… безпорядъчен назъбен градски пейзаж, забъркал едновременно кирпичени коптори, небостъргачи, наколни жилища и блестящи куполи с тръстикови покриви…
… безразборна мозайка от лица, съчетаващи клюнове, челюсти и фунии, които се преплитаха неестествено и сякаш сумтяха и крещяха с някаква налудничава настоятелност.
Впечатлението продължи само една-две секунди. След това изчезна. Вцепенен, Хамиш потърси спасение в логиката. В научното размишление.
„Тази бърканица от несвързани образи… които се смесват и припокриват така хаотично… може да е остатък от някаква холографска памет. За разлика от Хаванския артефакт, черепът показва само оцелели фрагменти, запазени след като е бил повреден.“
Повреден може би от примитивните майстори, които са използвали прахове и камъни, за да го оформят и полират в някаква достойна за почитане форма, без изобщо да подозират какви поражения нанасят… или още по-рано, когато кристалът е паднал на Земята.