Чтение онлайн

След душа и храната Хакер се почувства по-добре. Дори успя да подремне: спеше с мултифона в ръка, за да може вибриращата му аларма да го събуди след два часа. Когато стана, зрението му бе много по-остро и не чувстваше ръцете си като пълни с червейчета.

Това беше добре, тъй като последваха няколко часа работа в основната лаборатория на подводния център. Седнал на работната маса, Хакер преправяше кабела от шлема си, който бе включен към звуковия имплант в челюстта му (същата верига, която бе използвал по време на злополучния полет), за да може да установи връзка с архаичния мултифон.

„Татко би се гордял с мен. Майка ми също. Може да съм капризен и надменен, но не съм някакъв упадъчен двуличник и некадърник! Разбирам техниката, която използвам. И хората ми знаят, че съм наясно от коя страна се държи поялник!“

Погледна през отворената врата към басейна, където членовете на Племето играеха водна топка, изпълняваха наказателни удари, подвикваха си, когато мятаха топката към поредната цел, и отчитаха резултата с буйни остри цъкания. Поредното поведение, което човек трудно би забелязал сред дивите им братовчеди.

Хакер се замисли за „ъплифт“ промените, които беше видял. Дали се предаваха от едно поколение на друго? Можеше ли новият геном да се разпространи и сред обикновените делфини? И ако да, дали проектът вече не беше успял повече, отколкото си бяха мечтали създателите му? И дали не се беше сбъднал най-лошият кошмар на противниците му?

„Ами ако работата бъде продължена, за да се довърши започнатото тук? Дали това ще обогати живота ни с, да кажем, философски спорове с някой интелектуалец делфин? Дали ще можем да работим и играем с някое умно шимпанзе? Ако други видове започнат да говорят и да създават нови неща, дали ще ни възприемат като равни, като членове на тяхната цивилизация, или ще бъдем дискриминирана класа за тях?“

Спомни си уроците по литература за Х. Дж. Уелс, Пиер Бул и Кордуайнър Смит, които развиваха тази концепция, но винаги от позицията на робството. Във всички случаи, както и във всички филми клишета, авторът и режисьорът показваха как жестоките човешки господари си получават заслуженото. Прости поучителни истории, за които той винаги си мислеше, че се отнасят не толкова за високомерието, колкото за наказанието за това, че си се показал като лош родител.

Ами ако този „ъплифт“ се извършеше с най-добри намерения, без никакъв намек за потисничество или жестокост, воден единствено от любопитство, стремеж към разнообразие или дори състрадание? Дали пак нямаше да има ужасни грешки и непредвидени последствия? Някои критици сигурно бяха прави. Подобно начинание от страна на хората бе все едно някой осиротял и малтретиран тийнейджър да се опитва да се грижи за диво дете.

„Дали сме достатъчно добри? Достатъчно мъдри? Дали заслужаваме подобна власт?“

Само допреди месец изобщо не би си задавал подобни въпроси. Всъщност чувстваше се променен след преживяното в морето.

И същевременно си даваше сметка, че самото задаване на въпроса е част от отговора.

„Може би ще действа в двете посоки. Казват, че човек израства само когато помага на другите.“

Баща му би нарекъл това „романтични глупости“, но не и Лейси, сигурен беше в това. Изведнъж повече от всичко на света му се прииска да поговори с нея.

ГОТОВНОСТ.

Думата замига на малкия екран и Хакер изпита облекчение. Не само че някакъв подводен кабел все още свързваше това място със Световната мрежа, но и упоритите сигнали на мултифона бяха успели да възстановят връзката. Оставаше само да помоли да го свържат с майка му. Ако гласът му се беше променил твърде много, за да е в състояние да плати, тогава тя можеше да използва някой иисистент, който да се погрижи за тази подробност.

В последния момент обаче отново премисли приоритетите си.

„Добре, ще се обадя на Лейси. Сигурно ужасно се безпокои. Но няколко минути по-рано или по-късно няма да са от значение.

Първо трябва да се погрижа за други належащи въпроси.“

Канеше се да се обади на своя мениджър и на брокера си, преди да са го обявили за мъртъв и да започнат да разпродават империята му. Но се отказа. Дори това не беше правилният ред.

Погледна отново към басейна, където летяха пръски и подскачаха палави сиви тела. Племето. Приятелите, които го бяха спасили.

Изчака още секунда-две. После въведе личния си код за достъп до адвоката си с надеждата, че ще успее да се свърже въпреки неидентифицирания телефон.

След дълго звънене Глория Хариган отговори — но отговори рязко, сякаш беше заета с нещо важно.

— Кой сте вие, по дяволите? Обадете след малко! Целият свят е пред телевизорите.

Хакер примигна изненадано от нелогичната й реакция. Целият свят какво? Потупа челюстта си — може пък имплантът нещо да не беше наред. Съсредоточи се и заговори на глас. Макар да не можеше да чува гласа си, усещаше как ларинксът му трепти и устата му оформя думите.

— Глория…

— Освен това звъните на личен номер, запазен за спасителна мисия. Така че ако не е свързано с…

— Глория… — Говореше внимателно, сякаш се опитваше да си припомни забравено умение. — Можеш да прекратиш издирването… Аз съм — Хакер.

Дълга пауза. А след това писък, който го удари в мандибулата и отекна в черепа му.

— Хакер! Наистина ли си ти?

И се развика и се разхлипа, викаше колегите си да се съберат около нея.

— Това е много по-важно от някакви си шибани извънземни! — викна след миг.

Думите имаха странен ефект върху Хакер: почувства се притеснен, че е предизвикал такива емоции. Поредното ново усещане. „Не знаех, че някой ме харесва чак толкова“ — помисли си.

И в същото време се зачуди.

„Извънземни ли?“

Загледа разпенения край на играта. Делфините правеха пируети и цвърчаха, ликуваха или оспорваха резултата…

Глория най-сетне се успокои достатъчно, за да потвърди… да… вече били установили местоположението му… и помощта тръгвала. След около час… не, след четирийсет минути, поправи се тя, когато някаква туристическа миниподводница предложи да потегли от близкия курорт срещу разумна сума.

— Чудесно… — каза Хакер, макар че чувствата му бяха малко смесени. — А дотогава… след като съобщиш новината на майка ми… има нещо… което искам да направиш.

Даде й кодовете на проекта Ъплифт и я помоли да намери всичко за него, включително сегашното състояние на активите и технологиите му — и как да се свърже със специалистите, чиято работа е била прекъсната тук.

Тя го попита защо.

— Мисля… че имам ново… — почна Хакер и млъкна, преди да е казал думата хоби. Изведнъж си даде сметка, че вече изобщо не възприема нещата по този начин. Отнасяше се дори до страстта му към ракетите.