Чтение онлайн

Шон ми разказа, че бил заклещен от четири японски изтребителя и трябвало да катапултира. Когато най-сетне се добрал до аеродрума и намерил самолета ми, от него бил останал само скелетът. Разказах му как го запалих, преди да избягам, не исках мръсните японци да поправят крилото. „О — рече той, — а аз реших, че си се взривил при кацане… и че си свършил. Останах с другите в щаба в Бандунг и после всички ни изпратиха в лагер. Малко по-късно ни прехвърлиха в Батавия, а оттам тук!“

През цялото време Шон изучаваше отражението си в огледалото, кожата му бе гладка и нежна като на момиче. Внезапно изпитах чувството, че той напълно забрави за присъствието ми. Не знаех какво да правя. Изведнъж Шон се обърна към мен и ме изгледа право в очите. Лицето му имаше странен израз. Усетих, че се чувства зле и затова го попитах дали не иска да си отида. „Не, не, Питър — отвърна той. — Искам да останеш.“ И тогава взе една дамска чантичка от тоалетката, измъкна червило и започна да си рисува устните. Аз се втрещих. „Какво правиш?“ — попитах го. „Слагам си червило, Питър.“ — „Хайде стига, Шон — казах. — Стига шеги. Представлението свърши преди половин час.“ Но той не спря и когато устните му станаха идеално червени, се зае да си пудри носа, после си разреса косата и, боже мой, отново се превърна в красиво момиче. Не можех да повярвам на очите си. Все още си мислех, че той си прави някаква абсурдна шега с мен.

Шон нагласи къдриците си, отпусна се на стола, взря се в огледалото и като че ли остана абсолютно доволен от това, което видя. После забеляза в огледалото, че го наблюдавам и се засмя: „Какво става, Питър? Не си ли бил в гримьорна досега?“ — „Бил съм — отговорих. — В женска гримьорна.“ Той ме изгледа продължително. Сетне придърпа дрехата си и кръстоса крака. „Това също е женска гримьорна.“ — „О, стига Шон — започнах да се ядосвам аз. — Това съм аз, Питър Марлоу. Ние сме в Чанги, не ти ли е ясно? Представлението свърши и сега всичко си е както преди.“ — „Да — отвърна спокойно той. — Всичко си е както преди.“ Дълго време не можах да обеля ни дума. „Е — успях да изрека накрая, — няма ли да свалиш тия дрехи и да изчистиш тая гадост от лицето си?“ — „Аз харесвам тези дрехи, Питър — каза Шон, — а сега вече се и гримирам.“ Той стана, отвори един шкаф и, бога ми, шкафът бе претъпкан със саронги, рокли, чорапогащи, сутиени и какво ли не. Обърна се към мен и каза невъзмутимо: „Ето, сега нося само такива дрехи. Аз съм жена.“ — „Ти си се побъркал!“ — не се сдържах аз. Шон се приближи, погледна ме и за миг ми се стори, че това наистина е жена — той изглеждаше като жена, държеше се като жена, говореше и ходеше като жена, дори ухаеше като жена. „Виж, Питър — каза Шон, — знам, че ти е трудно да го разбереш, но аз се промених. Вече не съм мъж, аз вече съм жена.“ — „Жена си толкова, колкото и аз!“ — изкрещях. Но думите ми въобще не стигнаха до него. Той продължи да стои пред мен, усмихнат като мадона, после повтори: „Аз съм жена, Питър.“ Докосна ръката ми, точно както би го направила една жена, и каза: „Моля те, дръж се с мен като с жена.“ Нещо в мен се разкъса. Сграбчих го за ръката, смъкнах дрехата от раменете му, дръпнах сутиена с подплънки, а сетне го тикнах пред огледалото. „И ти казваш, че си жена, а? — изкрещях. — Я се погледни? Къде са ти тогава гърдите?“ Но Шон не погледна. Стоеше неподвижно с наведена глава и косата му падаше пред лицето. Халатът му висеше разкъсан и той бе гол до кръста. Сграбчих го за косата и повдигнах лицето му. „Я се погледни, ненормалник проклет! — изревах аз. — Ти си мъж, за бога, и винаги ще бъдеш мъж.“ Шон не помръдна, не продума и накрая разбрах, че плаче. Тогава в стаята се втурнаха Родрик и Франк Париш и ме изтикаха настрана, а Париш загърна Шон в дрехата и го взе в прегръдките си. През цялото време Шон не спря да плаче. Франк го прегръщаше и го успокояваше: „Всичко е наред, Шон, всичко е наред.“ После ме изгледа и ми стана ясно, че е готов да ме убие. „Изчезвай оттука, копеле мръсно!“ — изсъска той.

Дори не си спомням как съм излязъл… Когато дойдох на себе си, открих, че обикалям из лагера, и постепенно започнах да разбирам, че нямам никакво право, абсолютно никакво право, да постъпвам така с един човек. Това беше пълна лудост.

Страданието бе оставило отпечатък върху лицето на Питър Марлоу.

— Върнах се в театъра. Трябваше да се опитам да се сдобря с Шон. Вратата беше заключена, но ми се стори, че го чувам вътре. Чуках, чуках, но той не отговори и не отвори вратата и аз пак кипнах, и я изкъртих. Исках да му се извиня лице в лице, а не през вратата. Той лежеше на кревата. В основата на лявата му китка имаше дълбока рана и всичко наоколо бе опръскано с кръв. Стегнах ръката с турникет и някак си успях да извикам стария доктор Кенеди и Родрик и Франк. Шон беше блед като мъртвец и не издаде ни звук, докато Кенеди зашиваше разреза от бръснача. Когато той свърши, Франк ме попита: „Сега доволен ли си, копеле мръсно?“ Не можах да продумам. Ненавиждах се. „Махай се и да не си се мяркал повече тука!“ — каза Родрик.

Тъкмо излизах от стаята, когато чух, че Шон ме вика със слаб, едва доловим шепот. Обърнах се и видях, че ме гледа — не с яд, а по-скоро със съжаление. „Извинявай, Питър — каза той. — Не си виновен ти.“ — „Прости ми, Шон! — успях да изрека аз. — Не исках да ти сторя нищо лошо.“ — „Знам — отвърна той. — Моля те, Питър, нека си останем приятели.“ После погледна към Париш и Родрик и каза: „Преди малко исках да си отида от този свят, но сега… — и се усмихна с разкошната си усмивка — толкова се радвам, че отново съм сред вас.“

Питър Марлоу бе пребледнял. По врата и гърдите му се стичаше пот. Царя запали цигара. Питър Марлоу потръпна безпомощно, после се надигна и се отдалечи, разкъсван от угризения.

— Хайде, по-бързо! — подкани Питър Марлоу мъжете, които стояха унило пред бараката и се прозяваха. Едва-що се зазоряваше, а закуската вече бе само спомен, който правеше всички по-раздразнителни от обикновено. Отгоре на това, чакаше ги дълъг, тежък, зноен ден на летището. Освен ако им проработеше късметът.

Говореше се, че днес едната група ще бъде изпратена в най-отдалечения край на летището, където растяха кокосовите палми. Говореше се също, че ще бъдат отсечени три дървета. А сърцевината на кокосовата палма не само се яде, но е много хранителна и се смята за голям деликатес. Наричат я „милионерско зеле“, защото заради нея се унищожава цяло дърво. Освен милионерско зеле, вероятно ще има и кокосови орехи. Повече от достатъчно за група от трийсетина души. Така че всички — и офицерите, и войниците — стояха в напрегнато очакване.

Един сержант, старши на бараката, приближи до Питър Марлоу и козирува:

— Хората са готови, сър. С мен двайсет души.

— От нас искат трийсет.

— Е, да, ама повече от двайсет не можем да дадем. Другите или са болни, или отиват за дърва. Просто няма начин.

— Добре. Хайде да тръгваме.

Сержантът подкани мъжете и те се помъкнаха без ред покрай стената на затвора към западната врата на лагера, където беше събрана групата за летището. Питър Марлоу извика сержанта и му каза да строи хората си близо до края на опашката, защото оттам имаше най-голяма вероятност да ги пратят на палмите. Като забелязаха, че офицерът им си знае работата, мъжете се пооживиха и бързо застанаха в две колони.

Всички бяха изтикали парцаливите си ризи и торби. Торбата бе абсолютна необходимост в Чанги и приемаше най-разнообразни форми. Понякога беше военна еднодневка, понякога куфар, друг път кошница или чувал, често парче плат и тояга или просто дрипа. Но всички до един носеха нещо, в което да приберат очакваната плячка. На работа извън лагера винаги падаше по нещо, ако не милионерско зеле или кокосов орех, то поне съчки за огъня, черупки от кокосов орех, банани, орехи на маслодайната палма, ядивни корени и листа, понякога дори папая.

Повечето пленници бяха обути с налъми от дърво или автомобилна гума, някои носеха обувки с изрязано бомбе, а други имаха ботуши. Питър Марлоу беше взел ботушите на Мак. Стягаха го, но при положение, че го чакаха пет километра път и цял ден работа, все пак бяха за предпочитане пред налъмите.

Змиевидната колона от хора се проточи през портала и пое на запад. Начело на всяка група вървеше по един офицер. Най-отпред крачеха няколко корейци, а на опашката се мъкнеше един-единствен войник от охраната.

Групата на Питър Марлоу чакаше удобен момент, за да се включи в колоната. Той самият гореше от нетърпение да се разтъпче малко и хранеше надежда, че ще ги изпратят на палмите. Нагласи удобно ремъците на раницата си и оправи манерката — не онази, нея би било опасно да я носи на работа. Човек никога не знаеше кога някой от охраната ще я поиска да пийне вода.

Най-сетне дойде време да потеглят и той и хората му закрачиха към портала. Като минаваха покрай караулното, всички козируваха и набитият дребничък японски сержант се изправи на верандата и сковано отвърна на поздрава им. Питър Марлоу съобщи броя на хората си на другия часови, който ги свери с предварително заявения списък.

После излязоха от лагера и тръгнаха по асфалтовия път. Той се виеше сред малки хълмчета и долинки, сетне навлизаше в една каучукова плантация. Дърветата бяха занемарени и от тях очевидно не събираха сок. „Виж, това е странно!“ — помисли си Питър Марлоу, тъй като каучукът се изкупуваше на висока цена и бе основна суровина за военната индустрия.

— Как си, Дънкан? — поздрави той капитана, чиято група го настигна. Тръгна редом с тях, но не сваляше очи от своите хора. Те вървяха малко по-напред.