Чтение онлайн

Очите му се затвориха и той потъна в сън.

— Юърт, къде е Марлоу? — сопнато попита Грей.

— Работи на летището. Защо?

— Кажи му да се яви при мен веднага щом се върне.

— Вие къде ще сте?

— Откъде да знам, дявол го взел! Кажи му да ме намери! Като излизаше от бараката, Грей усети, че в червата му се надига нов спазъм, и забърза към тоалетната. Преди да преполови пътя обаче, спазъмът стана нетърпим и малко от кървавата слуз се процеди от него и подмокри още повече подложката от трева, която бе сложил в панталоните си. Измъчен и съвсем отмалял, той се облегна на една барака, докато събере сили да продължи. Знаеше, че отново е време да смени подложката — за четвърти път днес, — но му беше все едно. Така поне беше по-хигиенично, пък и се запазваха панталоните му — единствените, които имаше. Без нея просто не можеше да върви. „Отвратително! — помисли си Грей. — Като ония идиотски женски превръзки. Каква гадост! Но поне върши работа.“ Трябваше да си остане в бараката тая сутрин. Но не можеше. Как да се откаже точно сега, когато Марлоу му беше в ръцете. О, не, такова нещо не биваше да се изпуска. Искаше само да види физиономията на това долно копеле, като му каже. Удоволствието да го спипа си струваше болката. Мръсен мухльо! А покрай Марлоу и на Царя ще му дойде нанагорно. След ден-два ще ги пипне и двамата. Защото знаеше за диаманта и знаеше, че срещата трябва да стане другата седмица. Още не е ясно кога точно, но и това ще му кажат. „Умен си — мислеше си той, — умен си, щом системата ти работи толкова добре.“ Грей отиде до бараката на лагерната полиция и поръча на сержанта да излезе навън. Смени си подложката и старателно изми ръце с надеждата, че невидимото петно ще изчезне.

Почувствувал се малко по-добре, Грей слезе по стъпалата и се запъти към интендантската барака. Днес трябваше да прави седмичната си проверка в склада за ориз и продовлствия. Храната всеки път излизаше точно защото подполковник Джоунс бе оправен и старателен човек и винаги теглеше дневните порции ориз лично и на показ. Така че всяка възможност за злоупотреба бе изключена.

Грей се възхищаваше от подполковник Джоунс. Харесваше му, че той върши всичко сам. И работите винаги бяха наред. Завиждаше му, защото бе толкова млад — едва на трийсет и три, — а вече имаше чин подполковник. „Просто да се пукнеш от яд! — мислеше си Грей. — Той — подполковник, а ти — лейтенант. И единствената разлика е, че той е бил там, където трябва, и тогава, когато трябва. Но пък и ти добре се справяш. Имаш приятели, които ще те подкрепят, като свърши войната. Естествено, Джоунс е волнонаемен и след войната няма да остане на служба. Но Джоунс е приятел на Самсън, пък и на Смедли-Тейлър, прекия му началник, и играе бридж с коменданта на лагера. Късметлия човек. Аз също играя бридж, и то не по-зле от него, но мене не ме канят, а аз върша работа повече от всекиго тука.“ Като стигна до склада, все още теглеха дневната дажба ориз.

— Добро утро, Грей — поздрави Джоунс. — Ей сега ще дойда.

Той бе висок, хубав мъж, с добро образование и благ характер. Имаше момчешки вид, затова му викаха „хлапака подполковник“.

— Добро утро, сър.

Грей застана встрани и се загледа как представителите на отделните подразделения — по един сержант и един редник — пристъпваха към кантара. Всяка кухня изпращаше по двама души да получат дажбите, така че единият да следи другия. Подполковник Джоунс проверяваше броя на хората по списъка, който те му даваха, и отмерваше ориза. След това се подписваше на листа.

Когато свършиха и с представителите на последната кухня, интендантът, сержант Блейкли, нарами чувала с останалия ориз и го внесе в склада. Грей ги последва в бараката и разсеяно изслуша отчета на Джоунс, който с вял глас съобщи цифрите:

— Девет хиляди четиристотин осемдесет и трима офицери и редници. Раздадени хиляда сто осемдесет и пет килограма, триста седемдесет и пет грама ориз — по сто двадесет и пет грама на човек. Приблизително дванадесет чувала — той посочи с глава празните ютени торби. Грей внимателно наблюдаваше ръцете на подполковника, докато той броеше, но предварително знаеше, че ще бъдат дванайсет. После Джоунс продължи: — От един чувал липсват четиристотин грама. — В това нямаше нищо необичайно. — Остатък — четиринадесет килограма двеста двадесет и пет грама.

Подполковникът пристъпи, вдигна почти празния чувал и го сложи на кантара, който сержант Блейкли бе придърпал вътре. Сетне внимателно нареди теглилките до общо тегло четиринадесет килограма двеста двадесет и пет грама. Чувалът се вдигна и кантарът се уравновеси.

— Сметката е точна — усмихна се той доволен и хвърли поглед към Грей.

Всичко останало — половин теле, шестнадесет тенекии сушена риба, деветдесет килограма гула малака, шестдесет яйца, двадесет и пет килограма сол и пакети чер пипер и сухи люти чушки — също излезе абсолютно точно.

Грей подписа ведомостта. Изведнъж нов, раздиращ спазъм сви лицето му в гримаса.

— Дизентерия ли имате? — загрижено запита Джоунс.

— Само лек пристъп, сър. — Грей се огледа в полумрака, после козирува. — Благодаря, сър. Ще се видим другата седмица.

— Довиждане, лейтенант.

На излизане обаче го изненада нов спазъм и той се спъна в кантара, обърна го и теглилките се разпиляха по земята.

— Ама, че съм схванат — изруга Грей, изправи кантара и взе да опипва пода за теглилките, но Джоунс и Блейкли вече бяха коленичили и ги събираха.

— Не се притеснявайте, Грей — успокои го Джоунс, после изръмжа на Блейкли: — Колко пъти съм ти казвал да слагаш кантара в ъгъла!

Но Грей вече бе взел една килограмова теглилка. Той се взираше и не можеше да повярва на очите си. Отнесе я до вратата и я огледа на светло, за да се увери, че не се лъже. Не се лъжеше. В долната основа на желязната тежест имаше малка дупка, грижливо запълнена с глина. Той изчопли с нокът глината; лицето му беше бяло като тебешир.

— Какво има, Грей? — попита Джоунс.

— Някой е пипал тази теглилка! — думите прозвучаха като обвинение.

— Какво? Не е възможно! — Джоунс се приближи. — Я да видя.

Той огледа теглилката дълго и съсредоточено, после се усмихна.

— Не е пипана. Това е просто коригиращ отвор. Сигурно е била малко по-тежка, отколкото трябва — засмя се Джоунс неубедително. — Боже мой, как ме изплашихте!

Грей бързо отиде до останалите теглилки и взе друга. И тя имаше дупка.

— Господи, та те всичките са подправени!

— Глупости — обади се Джоунс, — това са най-обикновени коригиращи…

— Чувал съм достатъчно за тия неща — прекъсна го Грей, — за да ми е известно, че теглилките не може да имат дупки. Никакви коригиращи отвори. Ако теглилката не е точна, просто се бракува.

Той се обърна рязко към Блейкли, който се сви до вратата.

— Ти какво знаеш за тая работа?

— Нищо, сър — ужасен отвърна Блейкли.

— По-добре си признай!

— Нищо не знам, сър, честна…

— Добре, Блейкли. Знаеш ли какво смятам да направя сега? Смятам да изляза оттука и да кажа на всеки срещнат какво сте направили, абсолютно на всеки. Смятам да им покажа тая теглилка и преди още да съм докладвал на полковник Смедли-Тейлър, вие ще бъдете разкъсани на парченца.

Грей тръгна към вратата.

— Почакайте, сър — изхлипа Блейкли. — Ще ви кажа. Не бях аз, сър. Подполковникът е. Той ме накара. Хвана ме, че съм взел малко ориз, и заплаши, че ще ме докладва, ако не му помагам…

— Млъкни, глупако! — извика Джоунс. После се обърна към Грей с по-спокоен глас: — Тоя глупак се опитва да ме натопи. Дори не съм предполагал, че…

— Не го слушайте, сър — прекъсна го Блейкли, заеквайки. — Той винаги мери ориза лично. Винаги. И държи ключа от касата, където пази теглилките. Вие сам знаете. А на всеки, който работи с теглилки, му се налага понякога да ги погледне отдолу. Колкото и добре да са замаскирани дупките, не може да не ги забележиш. А това продължава вече повече от година.

— Млък, Блейкли! — изкрещя Джоунс. — Млъкни! Тишина.

След малко Грей попита:

— Подполковник, откога се използуват тези теглилки?

— Нямам представа.

— Година? Две?

— Откъде да знам, по дяволите? Дори да са подправени, аз нямам нищо общо с това.

— Ключът обаче е у вас и вие отговаряте за тях?

— Да, но това не значи, че…

— Поглеждали ли сте ги някога отдолу?

— Не, но…

— Това е малко странно, не е ли така? — настъпваше Грей.