Чтение онлайн

Драматизмът в тези неща действа разрушително, защото поддържа доста хаос в дома. Аз го наричам «драма и травма», защото двете вървят ръка за ръка. Когато семейството подхожда драматично към тези неща, никой никого не слуша, но всички реагират; нещата остават неразбрани и неразрешени и се влошават. Безпорядъкът взема превес. Защо вместо това не погледнем на положението с нашите деца като зрели хора? Защо не изоставим старите семейни модели и не разрешим проблемите, които може да са се появили? Защо не дадем на даровитото си поколение един по-разумен набор от инструменти, които ще им помогнат да се справят с живота като възрастни и да изпълнят мисията си?

Ако искаме да дадем на децата си всички възможности да направят онова, за което са дошли, ние като родители, настойници, учители и приятели трябва първо да се заемем с изцелението на телата, умовете и душите си, а за това са нужни честност и почтеност. Ако не можем да бъдем честни със себе си, как ще го постигнем с друг човек, особено с децата си? Самоизцелението изисква и да се вгледаме дълбоко в себе си, за да открием защо постоянно попадаме в едни и същи ситуации и защо не ги променяме, след като ни носят само отрицателни чувства. Какво се опитваме да научим? Защо позволяваме на страха да ни управлява? Например отново и отново се озоваваме в ситуация, в която даваме и даваме, а някой се възползва безогледно от щедростта ни, без да го е грижа за желанията или чувствата ни. Когато даваме, без да искаме нищо в замяна, това означава, че се страхуваме да не ни отблъснат или че няма да бъдем харесвани и обичани. Даването ни прави ценни за момента, но така всъщност прикриваме страха си, че не сме достойни за даден човек или хора.

Разпознаването на тези поведенчески модели е първата крачка към разрешаването на проблемите. Когато осъзнаем, че сме заседнали в тях и че това е въпрос на избор, можем да изберем друго! Не съм застъпник на идеята, че за да се излекуваме, трябва да преживеем отново всичките си болезнени минали случки. Вместо това, ако успеем да стигнем до причината за поведението ни в подобни обстоятелства, ще можем да се излекуваме почти мигновено — стига да желаем. Ставайки по-силни и разумни, ние предаваме тези качества на своите деца. Може би най-важно от всичко е да осъзнаем своето съвършенство, да си спомним, че всичко, от което имаме нужда, е вътре в нас. Ние сме могъщи същества и тъкмо това е, което трябва да покажем на децата си.

Общуването е от голямо значение, но трябва да бъде балансирано. При все че са мъдри не за годините си, децата все още не са станали възрастни. Мъдрите им думи и постъпки понякога ни карат да забравяме, че са още деца. От друга страна обаче, не бива да говорим на Децата на новото време все едно са бебета. Дори, по мое скромно мнение, говоренето на което и да било бебе на бебешки език не му помага в развитието; по-скоро го забавя.

И обратното, някои родители натискат децата си да постигат повече успехи, защото са даровити. За съжаление, подобни модели идват от стари образци, които вече не са актуални в нашия свят. Тези образци са създали чувство на неудовлетвореност и празнота у мнозина. Не можем да товарим децата със своите амбиции; време е да се изправим пред света като пълноценни, силни личности. Нека позволим на децата да вървят по своя път. Те наистина знаят какво правят. Трябва да зачитаме постиженията им, независимо дали са големи или малки, и да уважаваме чувствата и идеите им със съзнанието, че идват дълбоко от тяхната същност.

Децата на новото време се нуждаят от открити, искрени разговори, не само с думи, но и с постъпките и енергията си. Малчуганите взимат предвид всичко това, когато тълкуват посланията ни. Те знаят къде е истината, дори когато ние не знаем. Пасват ли си думите и постъпките ни, или казваме едно, а сетне вършим съвсем друго? Какво послание изпраща езикът на тялото ни към нашите деца? Обръщаме ли се към тях с подобаваща честност и внимание, или мимоходом им подхвърляме отговорите и задачите? Пълноценно ли общуваме, или просто казваме нещата, които трябва, защото нямаме време? Наистина ли се вслушваме в думите им, или просто се отнасяме снизходително с тях и продължаваме да вършим други неща? Забелязваме ли погледа в очите им и едва доловимите промени в думите и позата на тялото? Какво всъщност се опитват да ни кажат?

Трябва да се вслушваме в думите на Децата на новото време, тъй като техните послания са от жизнено значение за човечеството. Както казва Никълъс, когато се вслушват в тях, децата са в състояние истински да се отпуснат. Това отпускане е не само на тялото, то успокоява и духа им. Освен да се вслушваме в тях, е необходимо и да им казваме истината, каквато и да е тя, и да насърчаваме техните дарби, да ги питаме за мнението им и да способстваме всячески за по-доброто общуване. Трябва да им отдаваме цялото си внимание, когато разговаряме с тях, за да можем да ги разбираме.

Децата на новото време се нуждаят от внимателни грижи. Има голяма разлика между внимателното отношение и разглезването. Да се грижиш внимателно за едно дете означава да го прегръщаш, да го обичаш, да общуваш с него и да приемаш с открито сърце онова, което има да ти каже. Означава да му даваш повече от това просто да задоволяваш насъщните му нужди. Означава да го снабдиш с емоционалните, духовните, умствените и физическите умения, от които се нуждае, за да поддържа вътрешно равновесие. Това означава да изоставим старите модели, които вече не ни вършат работа. Това означава, че честността трябва да е от първостепенна важност. Означава и съзнателно да се настроим творчески в живота си, както и в този на нашите деца. И в никакъв случай не означава, че трябва да се отнасяме с тях като с малки възрастни — просто трябва да им обръщаме внимание и да се отнасяме с тях, както бихме искали другите да се отнасят с нас. Също така да се грижиш добре за дете означава не да му купуваш всяка нашумяла играчка или да запълваш живота му с вещи, а с цялото си сърце да бъдеш част от живота му.

Нашите деца се нуждаят от напътствия повече от когато и да било. Когато са даровити, те оставят околните с впечатлението, че могат да се справят с всичко. Макар да са достатъчно мъдри, за да разсъждават върху различните варианти и да вземат правилното решение в определени ситуации, те все пак са деца и не са толкова големи, че сами да взимат важни решения в живота си без напътствия. Можем да им помогнем, като им обясняваме, като им даваме информация, съвети и някаква организация на ежедневието. Някои от най-големите проблеми, които съм виждала при по-големи деца, идват от родители, които ги оставят сами да решават всичко, без тази свобода да е придружавана от каквито и да било напътствия. В повечето случаи тези деца започват да се чувстват несигурни, огъват се под тежестта на дадената им пълна свобода и им е нужно прекалено много време, за да вземат решенията си. Понякога просто предпочитат да не решават нищо. Засядат на някой етап от живота си и се парализират. Трябва да напътстваме децата си с чувство за отговорност, като същевременно им даваме някаква свобода, за да се научат да решават. Например когато на детето предстои да направи някакъв избор в живота си, можем да му помогнем, като заедно обсъдим възможните резултати от различните решения. Като обсъждаме с него всеки от сценариите, то ще се научи да разглежда житейските ситуации от различни ъгли. Това ще го накара да подхожда към бъдещите си дилеми, като разсъждава, а не с цел незабавно да задоволи най-непосредствените си желания. Нужно е също така да наблегнете на въздействието, което неговите решения ще окажат върху живота на други хора. Така детето ще се научи да взима информирани решения и — да се надяваме — да избира правилно.

Трябва да говорим истината и да постъпваме според нея, защото децата усещат, когато не сме искрени. Драматизмът и преиграването са крайно нежелателни, тъй като нищо не остава скрито за малчугана. Когато с тях се общува спокойно и им се даде възможност, повечето от тези деца с охота ще разгледат дадена ситуация от всички страни. Много родители и настойници, които прилагат този принцип в общуването, обикновено откриват, че в крайна сметка научават по нещо от децата!

Както вече казахме, Децата на новото време са силно чувствителни към средата. Тук под «среда» имам предвид не само въздуха, който дишаме, земята, на която живеем, или водата, която пием, но и околността на дома и училището. Всъщност тя е навсякъде, където ходим. Средата е свързана и с естетиката — с това как изглежда, какво усещане ни дава и доколко удобно се чувстваме в нея. Тъй като енергийните полета на тези деца се състоят от светлинни честоти с вибрации, по-високи от тези на поколенията преди тях, за изграждането на тяхната среда трябва да се полагат допълнителни грижи. Енергийните полета на тези малчугани са по-чувствителни от нашата кожа. Те действително усещат цветовете, светлините, Звуците и дори формите така, както ние усещаме нещата чрез докосване. При тях обаче все едно някой е врътнал копчето на чувствителността и я е увеличил докрай. Затова тя, подобно на антена, се простира на няколко метра от телата им. Когато енергийното поле на едно чувствително дете бъде докоснато от вибрациите на цвят, звук, форми или други стимули, детето ги усеща до дъното на душата си. Ако се чувства неудобно в дадена среда, сетивността му се превъзбужда и то реагира съответно. Макар тази чувствителност вероятно да не се регистрира на съзнателно равнище, неспособността на детето да опише с думи подсъзнателния си дискомфорт се изразява в страдание, което се отразява на настроенията и поведението му.