Чтение онлайн

Името „антитерорист“, прикачено на Рап, беше само по-мек начин да се прикрие истината. В действителност, ако се махнеше патосът, той беше хладнокръвен и професионален убиец. Беше убивал, и то често, все в името на родината си. За него атентатите от единайсети септември бяха доказателство, че не е убивал достатъчно и когото трябва. Слепите фанатици нямаше да се спрат пред нищо, за да наложат своята тясна интерпретация на Корана. Те бяха готови дори да взривят ядрена бомба в район, гъмжащ от цивилно население. Рап не искаше да мисли какво в крайна сметка му предстоеше да стори с тях, но от друга страна и не се гнусеше от методите си. Съществуваше реална възможност пленниците да крият информация, която би спасила живота на хиляди, дори на стотици хиляди, и Рап щеше да направи всичко, за да изкопчи истината от тях.

> 19

Колите се отклониха по неравен и прашен черен път. След няколко минути стигнаха до няколко порутени постройки. Рап се учуди — очакваше мястото да е обезлюдено — но повече се изненада при вида на съветския танк Т-72, паркиран до най-голямата от сградите.

Урда долови притеснението на американеца и поясни:

— От Северния алианс са. Мои съюзници във войната срещу талибаните.

Рап кимна.

— Те какво ще кажат?

— Те мразят откачените фундаменталисти повече, отколкото можеш да си представиш. Мои хора са. — Урда посочи към другия пикап, в който се возеха двамата му афганистански телохранители. — Те са ми предани до смърт. Добри хлапета са, загубили са родителите си във войната. Талибаните вършеха доста гадни неща с хората. Не е чудно, че имат много врагове.

Рап забеляза, че двамата местни помощници на Урда са на тийнейджърска възраст, което още повече го изнерви.

Урда стисна волана и паркира джипа до едната от сградите.

— Винаги когато има някой, който не иска да се подчини с добро, го докарвам тук и оставям тези момчета да си пообщуват с него.

Рап премълча. Тази част от професията не му беше от най-приятните.

Двата джипа спряха до нещо като оградена кошара. Рап слезе от колата и веднага го удари силната миризма на животинска тор. Надникна над оградата и видя вътре няколко десетки прасета, въргалящи се в собствените си екскременти.

Урда отвори багажника на джипа и отвътре се показаха тримата пленници със завързани ръце и крака. Обърна се към двамата афганистански телохранители:

— Свалете им качулките и ги хвърлете вътре.

Двамата войници от Северния алианс се ухилиха един на друг и поставиха автоматите си на рамо.

Рап погледна изненадан.

— Свине! — каза Урда. — Направо ги побъркват. Мислят си, че ако се докоснат до свиня, преди да умрат, няма да отидат в Рая. Нали знаеш за деветдесет и деветте девственици и останалите им религиозни щуротии.

Рап се ухили.

— Имаш предвид седемдесет и седемте хури. — Хури бяха красивите млади девственици, които според легендата чакаха ислямските смъртници в Рая.

— Да бе… все тая.

Рап прихна да се смее за пръв път от няколко дни. Афганистанците свалиха качулката на първия мъж и го хвърлиха през оградата, без изобщо да ги е грижа как и къде ще падне. Мич се обърна към Урда:

— Кажи им да ги хвърлят така, че да не си ударят главите. Особено стареца. Трябват ми живи… поне за известно време.

Той надникна в кошарата и видя как мъжът бясно се дърпа и върти, докато прасетата го душат и ближат. Очите му бяха изпълнени по-скоро със страх, отколкото с гняв, а виковете му бяха приглушени от парцала в устата му. Рап си мислеше, че е виждал всичко, но тази гледка обра всички точки. Поклати глава и се отдалечи от кошарата. Извади спътниковия си телефон. След като разпъна голямата антена и я нагласи в подходяща позиция, набра номера, който му беше дал генерал Харли.

Вдигна дежурният офицер и Рап помоли да повика генерала. Пет секунди по-късно се обади и Харли:

— Кажи, Мич.

— Генерале, идентифицирахте ли другите двама пленници? — С доста голяма доза увереност Рап вече беше опознал Хасан Из-ал-Дин, Абдула Ахмед Абдула и Али Саед ал Хури.

— Не още, но работим по въпроса.

— Какво казаха от Ленгли?

— Що се отнася до твоята молба, сега преглеждаме документите възможно най-бързо и ги пращаме в Центъра за борба с тероризма.

— Открихте ли нещо, което да ми е от полза?

— Ами тук има доста неща. Само дето трябва всичко да се подреди. Имаме финансови отчети, имена, документи за оръжия за масово поразяване, планове за терористични атаки… Моят началник-щаб ми казва, че направо сме ударили джакпота.

— Добре. — Времето им беше много малко обаче. Скоро щеше да тръгне мълвата, че са ударили командна структура на „Ал Кайда“. Банковите сметки щяха да бъдат бързо изпразнени, доста хора щяха да потънат вдън земя, а плановете просто щяха да се променят.

— Вижте, генерале, нямате представа колко сме притиснати от времето. Имат ли напредък хората ви с компютрите?

— Още не.

— Мамка му. ЦБТ включи ли в работата Маркъс Дюмонд?

— Чакай да проверя.

Рап погледна отново към кошарата, за да види как хвърлят вътре второто тяло. Маркъс Дюмонд му беше като по-малък брат. Роден компютърен гений и невероятен хакер. Необщителният Маркъс беше вербуван лично от Рап, за да работи в Центъра за борба с тероризма в Ленгли.

Генералът се върна на телефона:

— Не са могли да го открият.

Лицето на Рап се изкриви от притеснение и досада. В Съединените щати наближаваше полунощ и Маркъс сигурно киснеше с приятели в някое интернет кафе.

— Аз започвам с разпитите и искам от хората ви да работят наистина много бързо. Веднага щом научите нещо, ми се обадете.

— Дадено.

Рап затвори телефона и се върна при кошарата. Петимата му пленници се бяха проснали по гръб и се гърчеха като в агония, докато калните свине оскверняваха пречистените им мъченически тела. Обърна се към Урда:

— Накарай момчетата ти да ги вкарат вътре. — После му направи жест да го последва. Двамата мъже се усамотиха, далеч от хорските уши. Рап огледа прашния терен.

— Само между нас да си остане, но колко жесток ти се е налагало да бъдеш?

Урда сви рамене.

— Афганистан е жестока страна… Та той дори би трябвало да е няколко страни — четири или пет. Имаме комунисти, племенни вождове, наркодилъри… талибани, хора, които желаят демокрация, и много обикновени мъже и жени, които просто искат да си живеят живота, както и други задници, които не им дават да го правят. С една дума имаме една голяма бъркотия.

— Не отговори на въпроса ми — Рап не го изпускаше от очи. — До каква степен ти се е налагало да бъдеш жесток?

— Питаш ме дали съм измъчвал хора ли?

— Да.

Урда обърна глава към кочината. Очевидно не искаше да отговаря.

— Понякога съм оставял местните да попрекалят, но винаги когато съм могъл, съм избягвал грубостите.

Рап внимателно наблюдаваше как събеседникът му трепна няколко пъти и реши, че или го лъже, или не му казва цялата истина. И тъй като не се славеше с голямо търпение, постави въпроса ребром: