Чтение онлайн

— Капитане, би ли придружил господин Урда и неговите… — За малко не изрече „пленници“. — Би ли завел господин Урда до онова място.

Афганистанските телохранители хванаха Абдула, а Урда — другите двама, и ги поведоха.

Докато генералът ги наблюдаваше, тихо каза на Рап:

— Не мога да повярвам, че имат атомна бомба.

Мич все още хранеше някаква надежда.

— Не знаем точно с какво разполагат, но трябва да допуснем най-лошото. Дано да става дума само за „мръсна“ бомба, която никога не ще задействат.

Харли замълча за секунда. Неговите подчинени бяха открили още едно доказателство, за което не беше споменавал на Рап.

— Семейството ми живее във Вашингтон.

— Още не са ни надвили, генерале.

— Не, но умът ми не го побира как са могли да напреднат толкова. — Той посочи с ръка на юг, към планините в далечината. — Трябват ни повече хора, но не само змиеядци. — „Змиеядци“ беше жаргонното наименование на командосите от Специалните сили.

— Трябват ни пехотни дивизии и много поддръжка. Трябва да влезем в тези планини и да сложим край на всичко.

— Е, ако гръмнат бомбата във Вашингтон, със сигурност желанието ви ще се изпълни.

Генералът поклати глава, замислен за страшните последици от подобна трагедия.

— Ако взривят ядрена бомба във Вашингтон, целият район ще се превърне в купчина радиоактивни руини.

— Да се надяваме, че няма да успеят.

Харли очевидно не хранеше подобен оптимизъм в момента. Той направи жест на Рап да го последва.

— Да започваме.

Двамата влязоха в голямата палатка, където имаше маса със сервирана храна и кафе.

— Сигурно си гладен.

— Направо умирам от глад. — Рап взе сандвича с пуешко и разкъса целофана. Отхапа голяма хапка и си наля от кафето. Докато Харли му обясняваше докъде са стигнали, Мич продължаваше да яде.

Във вътрешността на палатката във формата на конска подкова бяха подредени големи правоъгълни маси. Снопове от жици и кабели свързваха различните компютри, скенери, монитори, принтери и факсове. Повечето от хората носеха пустинни униформи, но неколцина бяха цивилни, което означаваше, че са от ЦРУ.

— Ето тази първата група работи с вашите хора от Вашингтон, за да дешифрира данните от компютрите. Другите две групи се ровят из папките и ги подреждат по езици. Повечето са на арабски. Онези там са хора на Урда. Открием ли нещо, написано на урду или пущу, веднага им го даваме. Вече намерихме няколко интересни неща. Ела с мен.

Харли отиде до голямата дъска, която на практика обрамчваше периметъра на палатката. В средата беше закачена прословутата карта на Вашингтон с обозначенията, която беше разстроила всички. До нея имаше друга карта, която Рап не беше виждал.

— Открихме я сгъната и напъхана в папка. — Харли посочи в горната част на картата. — Можеш ли да разчетеш нещо?

— Частично. — Рап се вгледа в картата. Веднага разпозна голямата синя форма в средата. — Това е Каспийско море, нали?

— Точно така. — Картата беше на Каспийско море, чиито южни брегове бяха на територията на Иран, а северните — на Казахстан. — Имаш ли някакви догадки за какво им е тя?

— Никаква представа нямам.

— Ние също. А онези карти не се нуждаят от разяснение.

Едната беше на цялото Източно крайбрежие на Съединените щати, а другата — на Флорида и северната част на Карибско море.

Харли посочи нещо върху едната.

— Виждаш ли оградените полета?

— Ню Йорк, Маями, Балтимор и Чарлстън.

— Вярно. Четирите най-оживени пристанища на Източния бряг.

— Мамка му!

— И това не е най-лошото. Ела да видиш нещо друго. — Генералът заведе Рап до мястото, където се бяха разположили хората на Урда. Тримата брадати мъже до такава степен се бяха съсредоточили в работата си, че не обърнаха никакво внимание на Рап и Харли.

— Тези са пущуни. Те откриха имената на изчезналите пакистански ядрени учени.

— Какво друго откриха?

— Подробни упътвания как да се прекара ядрена бойна глава през сензорите в споменатите пристанища.

Рап затвори очи, отчаян от находката.

— Какво друго?

— Списък с материалите, необходими за сглобяването на детонатор и как да се монтира експлозивът, за да има максимален радиус на действие.

С радиуса се измерваше експлозивната мощ на бомбата.

— Открихме ли каква е мощността на взрива?

— Според това ето тук — Харли потупа една папка на масата — е двайсет килотона.

— Я повтори? — Рап бе шокиран.

— Двайсет килотона.

— Това не е „мръсна“ бомба.

— Не, не е.

— Откъде ли са се сдобили с подобно нещо? Дали не са я откраднали от пакистанците?

— Засега нямаме никакви улики. Изпратихме всичко открито в Обединения център за борба с тероризма, Пентагона и Съвета за национална сигурност. Сигурно в момента някой много високопоставен в правителството се обажда в Пакистан и настоява да му предоставят пълни данни за техния ядрен арсенал.

— Дано си прав. Нещо друго?

— Открихме и доста интересни документи по товаренето. Опитваме се да ги разчетем, но са като някакви ребуси.

— Има ли нещо за товар, пристигнал по въздуха вчера?

Харли попита един от аналитиците, но онзи отговори отрицателно.

— Дали не са го записали на някой от компютрите? — попита Рап.

Аналитикът сви рамене, защото не знаеше.

Харли и Рап отидоха при групата, която работеше с компютрите. Докладваха им, че досега не са открили нищо, свързано с изпращане на товари, но все още не бяха разровили и половината информация.

Рап се чудеше дали Абдула го е излъгал или не. Нямаше да е лошо да му зададе още няколко въпроса.

— Генерале, някой от хората ти може ли да ме заведе до мястото за разпити?

Харли повика един от помощниците си и му обясни къде да заведе човека от ЦРУ, после се обърна към Рап:

— Ако се натъкнем на нещо ново, ще пратя да те повикат.

— Добре. — Рап тъкмо тръгна да си върви, когато се сети още нещо: — Ще те помоля за още една услуга. Ще наредиш ли да заредят самолета ми с гориво и да го приготвят за излитане?