Чтение онлайн

— Не намалявай — каза му ал Ямани. — Нали не искаш да привлечем внимание.

Якуб отново натисна газта, продължиха навътре. Саудитецът не видя нищо подозрително на входа. Някаква допълнителна охрана.

— Заведи ме на мястото, за което ми говореше.

Между двете бойни клетки не трябваше да има никакъв контакт, но в края на краищата ал Ямани командваше цялата операция. До голяма степен онова, което му предстоеше да направи, зависеше от успеха на първата клетка. Щеше да се погрижи да получат бомбата, след което — да се съсредоточи върху останалата част от плана.

> 30

# Мериленд

През последните два часа потокът от хеликоптери и коли не стихваше. Те пристигаха и заминаваха от базата в планината Рейвън Рок. Планината повтаряше линията на границата между щатите Мериленд и Пенсилвания и се намираше на около час път с кола от Вашингтон. Дълбоко в скалите беше заровена строго секретната база, известна само като обект „Р“.

Обект „Р“ отвори врати през 1953 г. и получи наименованието Резервен обединен комуникационен център на американските въоръжени сили. С две думи, това беше изключително здрав бункер, проектиран да издържи на ядрена атака срещу Съединените щати. Към обект „Р“ водеха четири пътя. Двата основни входа се намираха от едната и от другата страна на планината. Те се охраняваха от масивни противоударни врати, които в нормална ситуация се отваряха в продължение на десет минути. Третият път служеше повече като авариен изход, който трябваше да се използва при спешна евакуация. Четвъртият, най-секретният, минаваше през асансьорна платформа и тунел, който позволяваше на президента да влезе в бомбоубежището от Кемп Дейвид, само на няколко километра оттук.

Началникът на кабинета на президента беше последната, която влезе откъм Кемп Дейвид. Веднъж щом се озова вътре, огромните врати започнаха бавно да се спускат. Сега обитателите на бункера бяха защитени от всякакви експлозии освен от пряко попадение с мощно ядрено оръжие. Обект „Р“ беше проектиран да побере няколкостотин души за период от четири до шест седмици в зависимост от потреблението на вода и храна. По-впечатляващо обаче беше неговото точно копие, Националният военен команден център (НВКЦ), което се намираше в подземните недра под Пентагона.

НВКЦ в действителност представлява огромна пещероподобна командна зала, в която началниците на обединените щабове имаха възможност да наблюдават и, ако се наложи, да управляват военните действия във всяка една точка на света. Поради размерите на Пентагона и факта, че залата е подсилена с многобройни пластове дебел бетон, се смята, че бункерът не може да издържи само на пряко попадение с ядрена бомба с мощност десет килотона.

Във времето, когато между Съединените щати и бившия Съветски съюз се водеше ядрена оръжейна надпревара, двете страни трескаво се заеха да изграждат подобни бункери. Идеята беше да се създаде множество от такива обекти, за да не може противникът да извади от строя цялата система за контрол и управление. В радиус от няколкостотин километра от Вашингтон съществуваха шест такива инсталации. С подобни бункери разполагаха Стратегическото военновъздушно командване в Омаха и Североамериканското командване за противовъздушна отбрана НОРАД в Колорадо Спрингс. Имаше и дузина други, разпръснати из обширната американска територия.

Съветите сториха същото, но и двете нации станаха жертва на един и същ проблем. По-лесно беше да се строят бомби, отколкото бункери. И тъй като и двете страни в разцвета на силите си притежаваха над десет хиляди ядрени бойни глави, военните стратези можеха да унищожат изцяло командването и комуникациите на врага, колкото и ядрени бомби да бяха необходими за това. Доскоро хвалените като неразрушими бункери започнаха да се разглеждат от мнозина като гигантски погребални могили.

В психологичен аспект едно нещо спаси и двете държави — взаимно осигурено унищожение. И американците и руснаците искаха да живеят. В онези редки случаи, когато светът беше на прага на унищожение, лидерите и от двете страни в крайна сметка добре съзнаваха, че ако заповядат ядрено нападение, не само ще унищожат врага, но ще подпишат и собствената си смъртна присъда, както и тази на всички свои роднини и познати.

Въпреки зловещото си значение и характеристики, взаимно осигуреното унищожение изигра положителна роля за човечеството. Само че този прагматизъм не беше присъщ на новите конфликти. Религиозните фанатици не се водеха от рационална логика в стремежа и желанието си да жертват собствения и чуждия живот в името на някаква фиксидея. Тук нямаше взаимно осигурено унищожение, а само унищожение.

Унищожение в немислими размери и мащаби. Това си мислеше в момента президентът Хейс, докато стоеше до стъклената стена на конферентната зала и гледаше надолу, към командния център на обект „Р“. Военните седяха пред компютрите или щъкаха насам-натам. Над компютърните терминали и точно пред президента беше монтиран голям екран, на който се виждаха последните действия на американските сили, тяхното разгръщане и бойна готовност. Означенията започнаха да се менят. Очакваше го. Току-що беше дал разрешение на генерал Флъд, председателят на Обединения щаб на началник-щабовете, да повиши бойната готовност на армията от мирновременната пета на четвърта степен. Освен това вече се работеше по повишаването на бойната готовност на Седми флот и на Централното командване до трета степен, ако се наложи. Хейс вече виждаше с очите си до къде ги беше докарало налудничавото намерение на терористите. Ястребите от Пентагона още не си бяха казали думата, но скоро щяха да го сторят.

Ако във Вашингтон избухнеше ядрена бомба, те щяха да настояват за разплата и президентът едва ли щеше да е в състояние да ги спре. В момента на дневен ред беше проблемът кого, къде и какво да се удари.

Айрини Кенеди се приближи до него.

— Сър, готови сме да започваме.

Хейс зае челното си място на масата. На срещуположната стена на залата екранът беше разделен на три. Лявата трета показваше министърът на отбраната Кълбъртсън и генерал Флъд, които се намираха в НВКЦ в Пентагона. На средната част се виждаха вицепрезидентът Бакстър, министърът на финансите Кийн и министърът на вътрешната сигурност Макелън. Тримата се намираха в Маунт Уедър, друг подсилен бункер на запад от Вашингтон. Дясната част показваше главния прокурор Стоукс и директора на ФБР Роуч, които се намираха в Обединения център за борба с тероризма. В залата с президента бяха държавният секретар Бърг, съветникът по националната сигурност Хейк, началникът на кабинета Джоунс и директорът на ЦРУ Кенеди. Това събрание представляваше президентския Съвет по националната сигурност. Най-често съвещанията се провеждаха с помощта на засекретена видеовръзка.

Президентът Хейс, който си даваше сметка, че мнозинството от групата не знае какво точно става, се обърна към директора на ЦРУ:

— Айрини, ще ни разясниш ли накратко ситуацията?

Кенеди започна в типичния си спокоен и аналитичен стил:

— Както повечето от вас знаят, още миналата седмица забелязахме необичайни тенденции на финансовите пазари, които предизвикаха у нас загриженост. Освен това зачестиха разговорите им. В понеделник сутринта разбрахме за среща на високопоставени членове на „Ал Кайда“ в едно малко селце близо до афганистанско-пакистанската граница. Преди около девет часа американските специални сили удариха селото.

Преди Кенеди да продължи, държавният секретар Бърг я попита:

— От коя страна на границата се намира селото? — От интонацията й личеше, че знае отговора.

— От пакистанската.

Бърг, доста авторитетна и уважавана бивша сенаторка, бавно премести вледеняващия си поглед от Кенеди към президента.

— И защо не съм уведомена за това?

Хейс не беше в настроение да губи ценно време заради бюрократични битки.

— Не ти казах, защото не исках пакистанците да разберат. — Той се обърна отново към Кенеди: — Продължавай.

— В операцията бяха заловени трима висши функционери на „Ал Кайда“ заедно с неколцина по-дребни риби. Открихме няколко компютъра и голям брой папки. Част от събраната информация ни разтревожи най-много. Става въпрос за карта на Вашингтон.

Кенеди натисна няколко клавиша и на мониторите, монтирани в масата, се появи изображението на картата.

— Тези от вас, които са запознати с подобни обозначения, ще разпознаят кръговете като радиус на взрива на ядрено оръжие. Освен картата открихме и изчисления, показващи предполагаемата мощност на взрива.

— За колко голяма бомба говорим? — попита началникът на президентския кабинет.

— Двайсет килотона.

— Толкова мощна?

Кенеди се обърна към екрана:

— Генерал Флъд, вие сте.

Председателят на началник-щабовете се включи в разговора:

— За ядрена бомба е слаба, но когато става дума за ядрено оръжие, няма нищо малко.

— Какви ще са пораженията? — попита президентът.

— Зависи дали взривът ще е над или на земята и дали ще бъде задействана през деня или вечерта. Преките поражения се изчисляват на двайсет хиляди души, ако взривът е на земята, но могат да възлязат на половин милион или повече, ако е във въздуха през деня, в работно време.