Чтение онлайн

Хейс погледна на екрана към него. Гласът на бившия „тюлен“ бе един от онези, които са типични за офицер, командвал елитна бойна част. Прозвучаваше рязко и веднага привличаше вниманието на другите. На президента предложението му хареса.

— Заповядай.

— Последното нещо, което ни трябва сега е да блокираме Чарлстън. Оставете моите хора и федералните да си свършат работата, за която са обучавани. Трябва да им дадем всичко, което им е необходимо, и да не им се бъркаме много-много.

Президентът кимна в знак на съгласие. Той се обърна към Кенеди, която също изрази одобрението си. Началничката на кабинета му — също, макар и с известна неохота.

Хейс стана, като по този начин даде знак, че съвещанието е свършило.

— Ето какво ще направим.

> 38

# Заливът Чесапийк

Шестте хеликоптера летяха над тъмните води като глутница ловни кучета, дебнещи голям звяр. Те се появиха откъм кърмата на кораба, намалиха скоростта и доближиха целта. Хоризонтът на изток беше сив, а на запад се простираше мрак. Здрачаваше се и водата по това време на денонощието можеше много лесно да измами човешкото око.

На около половин километър разстояние те докладваха за визуален контакт с целта и веднага получиха разрешение да продължат операцията. Първите два хеликоптера продължиха напред, докато другите четири се отделиха от формацията и увеличиха скоростта си. Те щяха да заобиколят плячката и когато всички заемеха позиции, щяха да нападнат.

Двата MH-6 „Литъл Бърд“ почти безшумно се приближиха до кърмата на огромния контейнеровоз. На специално пригодени платформи от двете страни на машините седяха по трима облечени в черно „тюлени“. Всеки от тях носеше картечен пистолет „Хеклер и Кох“ MP-5 със заглушител. Хеликоптерите заеха позиция, един откъм левия борд и един откъм десния. Тъй като вече не можеха да се виждат един друг, пилотите поддържаха непрекъсната радиовръзка, като съобщаваха курса, скоростта и посоката.

Двете „птички“ увиснаха неподвижно във въздуха само за около секунда, след което едновременно се издигнаха, прелетяха покрай корпуса на кораба и се доближиха до командната кула и осветения мостик. След като подминаха наблюдателните палуби на мостика, пилотите извършиха немислимото и се доближиха максимално до него. Перките на винтокрилите машини се въртяха само на трийсетина сантиметра от прозорците на мостика. Поддържайки същата скорост като контейнеровоза, пилотите майсторски долепиха металните опори на хеликоптерите до парапетите на мостика и дадоха на командосите сигнал за десанта. Пилотите бяха толкова заети с контрола върху вертолетите, че дори не забелязаха мъжа, застанал в командното помещение само на десетина метра от тях. Пет секунди след като опорите докоснаха перилата, щурмоваците вече бяха на кораба. Изпълнила задачата си, всяка от „птичките“ умело се отдръпна от кораба и се извиси в небето.

Капитанът зад щурвала на гигантския морски съд изобщо не забеляза двата малки хеликоптера от двете си страни. Не ги видя отчасти защото не очакваше в тази спокойна сутрин някой да извърши подобна дързост. Но най-вече, защото вниманието му беше съсредоточено върху друго. Голям сив хеликоптер се беше появил внезапно точно над кораба, надвиснал над оцветените в различни цветове контейнери.

Страничният люк на хеликоптера беше отворен и двама мъже в черно бяха насочили оръжията си към него. Капитанът замръзна. Не можеше да повярва на очите си. Веднага си помисли дали да не промени курса, но после забеляза червена светлинна точка на стъклото на мостика. Точката постепенно се фокусира и се премести върху гърдите му. Изведнъж разбра откъде идва. Обзет от страх за живота си, капитанът бързо потърси прикритие зад панелите с уреди.

Хеликоптерът HH-60 „Сийхоук“ зае позиция точно над товарния отсек, за да осигури снайперско прикритие за двете „птички“ и за третия хеликоптер, който идваше откъм носа на кораба. Четвъртата машина, също матовосив „Сийхоук“, дойде откъм кърмата и надвисна само на метър и половина от сравнително тясната площадка, на която нямаше кабели и други пречки. Дванайсет „тюлена“ скочиха на палубата и се разделиха на двойки, за да вземат под контрол отредените им части от кораба.

Макар че разполагаха с по-малко от половин час да планират операцията, всеки от командосите знаеше своята зона на отговорност и се движеше уверено и бързо. Бяха изпълнявали тази тактическа маневра стотици пъти, в най-различни кораби — по време на тренировки и в реални действия. Ключът беше, както при повечето действия на „тюлените“, да се движиш със светкавична бързина и да преодолееш съпротивата, преди противникът да се усети, че е атакуван.

Горе на мостика беше поставен портативен предавател, излъчващ сигнали, които блокираха работата на всякакви мобилни телефони. Радиорубката беше превзета и заключена. Един от командосите застана зад щурвала и контролните прибори, докато останалите от щурмовия екип тръгнаха да си проправят път към каютите на екипажа. Движеха се тихо, никой не крещеше и никой нямаше намерение да прибегне до смъртоносна сила освен в краен случай, ако срещнеше съпротива. На всеки един от членовете на екипажа, на който се натъкнеха, „тюлените“ заповядваха да легне с лице към земята и му завързваха китките с белезници. Изключение направи само капитанът на кораба, който беше доведен на мостика. За по-малко от пет минути важните места на контейнеровоза бяха взети под контрол, целият екипаж беше обездвижен.

Пети хеликоптер изникна от тъмнината и доближи кораба на много по-безопасна височина и скорост от останалите. Той бавно закръжи на трийсетина метра във въздуха над кулата на контейнеровоза. Командирът на Екип 6 погледна надолу, за да си състави картина за ситуацията. Сега, след като хората му бяха овладели целия кораб, той заповяда на вертолета със снайперистите да се качи на триста метра. Едва ли щяха да са необходими през финалната фаза от операцията.

Командирът, лейтенант Анди Линч, нагласи микрофона и слушалките и изрече:

— Генерал Флъд, корабът е наш, всичко мина без инциденти. Изпращам моя екип за обезвреждане на оръжия за масово унищожение. Можете да кажете на президента, че скоро ще имаме информация за товара на борда.

> 39

# Чарлстън

Пилотите на самолета „Гълфстрийм III“ форсираха двигателите, за да стигнат в Чарлстън възможно най-бързо. Когато накрая самолетът кацна точно преди 6:30 часа сутринта местно време, двама изключително притеснени агенти от ФБР вече ги чакаха на летището. Първият, който слезе по трапа, беше Деби Ханусек, командирът на екипа. Четирийсет и две годишната физичка и майка на три деца забързано мина по стъпалата и отиде при агентите.

Ханусек беше висока едва метър и петдесет, с къса кестенява коса. Носеше най-обикновени джинси и бяла тениска. Маниачка на тема фитнес и състезателка по маратонско бягане, тя огледа двамата великани по метър и осемдесет и се ръкува с тях. Бяха облечени в сините якета на ФБР, сякаш току-що излизаха от академията на Бюрото в Куонтико, Вирджиния.

Запознанството мина бързо. Ханусек ги погледна право в очите и силно стисна ръцете им. Когато шестимата от екипа й слязоха от самолета, натоварени с екипировка, тя се обърна към агентите:

— Момчета, бихте ли ми направили една услуга?

— Да… разбира се — отвърна единият от тях.

— Махнете тези якета, както и вратовръзките.

Двамата се спогледаха неловко, след което единият попита:

— Сериозно ли говорите?

— Били ли сте изобщо на докове досега?

Двамата кимнаха.

— И колко хора сте видели да се разхождат в якета на ФБР и вратовръзки?

Този път никой от тях не реагира.

— Целта тук е да останем колкото се може по-дълго незабелязани, да не се набиваме на очи. Да отидем и да открием оная проклетия, преди да са разбрали, че сме тук. Схванахте ли?