Чтение онлайн

— Ако ми провърви — отговори Джералд.

Мери не ги видя. Тя стоеше до вратата за персонала. Нол беше паркирал на около петнадесет метра от нея, но тя търсеше микробуса.

— Мамо — извика Рой.

Мери се приближи до шевролета. Нол й отвори вратата и тя се качи.

— Знам, че е разточителство.

— Нуждаем се от толкова много други неща. Сметките за следващия месец.

— Хей — рече нежно Нол и сложи пачката в ръката й.

Дори след покупката на колата оставаха още деветнадесет хиляди долара.

За секунда Нол не беше сигурен какво ще направи Мери с парите. Помисли си, че ще ги хвърли в лицето му. Или ще отиде до кофата за боклук и ще ги пусне там. Но накрая тя ги пъхна в чантата си и я притисна до гърдите си.

— Попаднал съм на истинска златна мина — рече Нол.

— Знам.

— Винаги съм искал да карам истинска кола, а не онзи микробус.

— И аз искам нещо.

— Така ли? Ами да отидем да го купим. Веднага.

Мери отвори чантата си и извади сгъната диплянка със снимки на недвижими имоти. Имаше ги на входа на всеки супермаркет и универсален магазин. Списък на къщи за продан.

Нол не знаеше, че е взела една от тези брошурки.

Тя я разгърна точно на страницата, която бе избрала.

— Намира се чак от другата страна на Су-сити. Има доста път дотам — каза Мери.

— Облегни се назад и се отпусни — рече Нол.

Шевролетът избуча от паркинга.

— Колата е съзтезателна — обади се Рой от задната седалка.

Излязоха на магистралата след около тридесет минути. Мери започна да чете указанията от диплянката. В продължение на два-три километра минаваха покрай разни отбивки от пътя, странични шосета и ниви, из които бяха разпръснати къщи.

Беше юли. Нол включи климатичната инсталация. В Сан Франциско сигурно трябва да си облечеш пуловер. Но тук — на няколко километра от океана и мъглата — лятото си е лято. Тревата беше пожълтяла. Кравите и конете се печаха на слънцето.

Мери му каза да завие пак надясно и после спряха пред тухлените порти на Еджуд Манор. Отпред висеше табела, на която пишеше, че в къщата има четири спални и първоначалната цена е 189 500 долара.

Нол хвърли един поглед наоколо и пресметна, че на близо шейсет хиляди квадратни метра са разположени стотина ферми. Някои от къщите бяха довършени, а другаде имаше само бетонни плочи в земята.

— Хайде — каза Мери. — Нали искаше да караш? Карай!

Нол пое бавно по асфалтираните улици. Навсякъде бяха разпръснати купчини дървен материал, кашони с керемиди, чимове, млади дървета, изтръгнати с корените и конопени платна — сякаш някой строеше предградия в средата на пасбището.

Нол се замисли за миг и установи, че това наистина е така.

Проблемът беше, че всеки искаше да участва в надпреварата. Хората смятаха, че са спечелили от лотарията, ако живеят на един час път от първото улично задръстване на магистралата. За тях това означаваше, че се радват на хубав живот.

— И през ум не ми е минавало да купуваме къща, Съни — каза Мери. — Но ти започна да печелиш добре… Затова се замислих. Искам да имаме собствен дом. Без хазяи, а? Толкова много го искам, че вече не ме интересува откъде идват парите.

Почвата в браздите, които оставяха булдозерите, беше почти черна. Небето беше синьо. В далечината се виждаха очертанията на засяти с пшеница възвишения. През есента, след един обилен дъжд, те щяха да станат зелени като сукното на маса за билярд. Нол се зачуди кога ли някой ще реши да построи и там къщи.

— Днес си мислих за Оклахома — рече той. Опитвах се да се сетя защо се махнахме оттам.

— Не си ли спомняш? Искахме да ни върви като по мед и масло. Мислехме, че мостът „Голдън 6 Гейт“ е от чисто злато. Щяхме да откъртим парче и да живеем от него до края на живота си.

— Да, точно така — отговори Нол. — Понякога забравям.

Асфалтът свърши. Намираха се пред една пуста нива с ограда. Портата в другия край беше отворена. Нол видя, че, земята е разпределена на парцели. Още няколко места бяха маркирани с найлонови ленти. Имаше и една по-дълга улица.

— Е, какво ще кажеш? — попита Мери.

Нол обърна по сухата трева и потегли по обратния път.

— Мисля, че ми трябват още малко пари и че е по-добре да се заема с работа, ако искам да ги спечеля.

Анди Попс не повярва на очите си, когато вдигна глава от бюрото си и видя един наркоман, застанал пред него с купчина откраднати вещи в ръце.

От пръв поглед се виждаше, че този тип се друса. Носеше радио с часовник, китара, радиокасетофон с провиснали жици… Анди Попс си направи съответния извод относно произхода им.

— Купуваш ли? — попита младежът.

Анди Попс не отговори веднага, а посегна към бутона на вътрешния телефон върху бюрото си.

— Къде е охраната ми? — попита той. — Моментално да дойдат тук.

— Искам да говоря с прекупвача — рече наркоманът.

Той имаше изпито и бледо лице, като на мъртвец. Кокалчетата на ръцете му стърчаха. Беше вече смъртник и само лошите навици го държаха на крака и го караха да действа.

— Няма такъв — отговори Анди Попс. — Как влезе тук?

— Един камион минаваше, вратата беше отворена и влязох. Слушай, нося хубави неща — каза младежът и тръгна към Анди.

Преди гъркът да успее да го спре, онзи стовари нещата върху бюрото му.

— Да дойде охраната — изкрещя Анди Попс по вътрешния телефон.

— Погледни само — настоя наркоманът.

— Не искам да гледам. Боклуци. Не те искам тук. Правиш грешка. Ние не купуваме крадени вещи.

— Не съм ги откраднал.

— Не ме обиждай. Взимай се партакешите и изчезвай.

— Виж — повтори онзи и започна да рови в джоба на панталона си.

Извади нещо лъскаво и го сложи на бюрото.

Анди Попс видя, че двама души от охраната му бързат през тъмния склад. Съзря обаче и онова, което младежът сложи на бюрото му. Златна пеперуда със скъпоценни камъни, разтворила криле на цели седем-осем сантиметра. По всяка вероятност изработена през 30-те години.

Анди Попс й хвърли един поглед и бързо вдигна очи. Но не пропусна да забележи, че пред него лежи истинско съкровище.

— Погледни това — рече наркоманът.

Анди Попс задържа погледа си върху него, но пред очите му още беше пеперудата. Тялото й — удебелено в средата и изтънено в двата края — беше направено от овални диаманти, които се съчетаваха идеално с тънката златна обковка. Най-големите диаманти бяха близо до отличителния знак. На крилата се редуваха кръгли смарагди и овални диаманти. Страхотна брошка.